Misheto...

2011-11-17T10:11:00.001-08:00

Ако морето беше човек, би завидяло на плажа.
Не заради чадърите по него, пазещи от жарката светлина.Не заради капанчета, утоляващи всяка жажда или глад с долнопробни изделия.
НЕ заради хилядите милиони песъчинки, събиращи хилядите истории на плажуващи.
А заради прекрасната гледка...
Заради безкрая...
Заради изгревите, раждащи се от водата и заради залезите, потъващи зад планината.
Ех, да можеше морето да се погледне през очите на пясъка.
И за момент да разбие вълните, да избистри водата, да приветства мидите и да освободи свободата, кървяща от пулсиращите му съдове...
Морски.
С червени платна.
Срещу всичко.
Срещу вятъра.
Срещу простора.
Отвъд мъглата от песъкливи игри.
За да почувстваш поне веднъж, че си част от безкрая.
Макар и единствените красиви миди и морски кончета, до които да се докоснеш, да са тези от плажната ти кърпа...

2011-08-07T13:11:00.000-07:00

Всеки копнее за целувка...
Вятърът за платно, което да изпълни.
Вълната за брега, който да погали.
Слънцето за слънчоглед, който да събуди.
Дъждът за листо, което да съживи.
Четката за хартията, която да докосне и одухотвори.
Боята за сивота, която да разнежи и чийто цветове да разложи.
Мъглата за дъга, която да я спаси.
Всеки копнее за целувка.
За която да говорят.
За която да творят.
За която да живеят...

2011-08-04T13:34:00.001-07:00

Някой горе май си прави кино вечер.
Виждат се отблясъци.
И звук като от правене на пуканки.
Пук – пук – пук.
Съседите ми имат машина от пуканки?
Ще ги накарам някой път да ме почерпят.
А дотогава, мисли за пуканки...ех...
Пак светна – явно е весела компания и си правят снимки.
За спомен...
Или за фейсбук?
Както и да е. Не ми е работа.
Книгата ми е прекалено интересна, а нощта прекалено нежна и уютна за излишни разсъждения.
Макар, че има ли излишна мисъл?
Та тя не е лишей, не е и плесен, а приятното мъхче от северната страна на дървото.
Онова, което виждаш, докато си се отнесъл някъде, някога, в мечти, съзерцавайки небето.
Онова, което те измъква от унеса, като внезапно завалял дъжд.
Онова, което те стряска, връща към реалността, когато внезапно осъзнаеш, че закъсняваш.
Впрочем, аз нямам съседи отгоре.
На най-високия етаж съм.
Тогава кой си прави пуканки?
И ето, лъхва ме съблазняваща миризма на дъжд и приятна хлад от притворения прозорец...
Какво по-приятно от лятна буря...
Но не от онея, странните, страшните, а прекрасна, животворна, след която денят е просто по-хубав, по-свеж, по-летен...
И тогава знаеш – и горе хапват пуканки, и горе гледат кино, гледат нас...

2011-08-02T14:29:00.001-07:00

Сълзите за един са мечта дъжд за друг.
Всяка карта има две страни.
Всяка врата - две брави.
Дали ще я отвориш или затвориш,
Дали ще спечелиш или ще загубиш е мимолетно, кратко, вълшебно като времето, необходимо на сълзата да се отрони от окото...

Спринт с вятъра

2011-08-02T14:22:00.000-07:00

Затаих дъх.
За да запазя тишината. И нейните кристални очи.
За да го чуя.
За да притворя очи.
И да го видя.
За да надбягам вятъра.
Но, той се спря.
Обърна се и ми намигна.
-Хайде! Не бързаш ли и ти с мен? Няма ли да се съзтезаваме?
Не знаех, че говори.
Не знаех, че бих могла да го видя.
Не, знаех, че пее като камбана.
А очите му блестят.
Исках да го оставя да ме победи.
Защото беше заслепяващ.
Опияняващ.
Възхитителен.
Знаеше накъде отива и защо.
Знаеше и как.
Чакаше само момента, за да...
Затаих дъх.
Жалко, че няма фотофиниш?
Кой ли спечели...

А някъде там, в далечината, зад праха на вечността... Те продължаваха да бягат.
Заедно...

2011-07-22T16:21:00.001-07:00

Животът е дар.
Един дъх.
Започва с плач.
И с мъките на майката. Която се бори точно толкова яростно за живота ти, колкото и ти.
Която те е пазила.
От чието тяло си част. Една клетка, която се превръща в живот. И в душа.
Която продължава да те пази и да се тревожи дори когато пораснеш.
Която не може да заспи, ако не знае, че си добре.
Която те придържа да не паднеш, когато правиш първите си стъпки.
И зад която се скриваш, когато си уплашен.
Първата дума, която научаваш.
Първата дума, която почваш да пишеш.
Първата, чиято ръка държиш преди да стъпиш за пръв път в училище.
Първата ти приятелка.
С която ходиш по дълги разходки.
С която опитваш безброй торти, за да намериш правилната.
Която ти дава кураж дори когато сам не си вярваш.
Тази, която не спира да вярва в теб.
И никога не се съмнява в теб.
И така, животът отминава.
Животът е подарък.
От Нея.
Който ти отваряш. Скъсваш хартията и се бориш докрай.
До последен дъх.
И с последен плач...
А тя винаги си остава Първата ...

21-07-2011

2011-07-05T16:57:00.000-07:00

Борех се с паяжината. Омотаваше краката ми.

Откраданите мигове са си само мои.
Като да си единственият буден в 2 часа през нощта.
И единствените шумове, които долавяш, да са от пантите на прозореца или от клатещите се листа на цветята на балкончето ти.
Или като самотните лампи по улицата, чиято светлина огрява единствено и само твоите отворени очи.
Или като формата на капката боя точно преди да я нанесеш върху листа хартия.
Или като идеята преди да я осъществиш...
А може би и като единствения ти изход, когато си омотан в паяжина.
Но паяжината се разтваря само от капчица вода...
Защо тогава след дъжд паяжините са най-красиви?

Лятна без образия

2011-07-05T16:54:00.000-07:00

Обичам лятото.
С приятното разсейване. И чувството за съзвучие.
С усещането, че времето за пръв път те чака, а не издърпва килима изпод краката ти.
И ти вещае неповторими преживявания.
С прошарените поля и слънчогледите, събиращи свежата слънчева магия.
Със замаяните погледи и разхлаждащия бриз...
С пясъка, който старателно се опитваш да отмиеш след ден на плажа.
Но и същият пясък от пясъчни емоции, които са малките прашинки във водовържета и въпреки това запълващи чашата ти...
Не звучи ли като хубав коктейл?

2011-06-14T15:48:00.001-07:00

Никой не обича да му се случват лоши неща...
Но тъмнината учи, а вятърът разказва приказки.
Дори когато нощта мълчи.
Дори когато смехът е тих.
Дори когато слънцето го няма.
Нощта е красива.
И млада, и нежна, и пряма.
И нашепва красиви слова.
Когато се разхождаш по улицата.
Когато няма никой друг.
Когато ритъмът е звукът от обувките.
А тонът е шумът на листата.
И мелодията е на върха на устните...
Ех, да можеше летните вечери никога да не свършват...

2011-02-20T10:19:00.000-08:00

От едната страна на Стената се допираше до студения бетон Тя, улавяше диханието на измиращите картини, отчаяните графити. Тя. Допряла бе снежно-белите си ръце и лицето си и се чудеше как това парче бетон я разделя от възлюбения й.
А Той тичаше.
Тичаше към Нея.
От другата страна на Стената.
Между телените мрежи с окървавени нозе, жаден за това и Той да докосне Стената там, където до скоро се бяха отбелязвали очертанията на устните Й върху пресния спрей.
Чу се изстрел и след малко Той усети топлината, обливаща гърдите. Не можеше да тича вече.
Сакото му бе хванала сянката на настоящето. Миналото остана в Него, а бъдещето Й принадлежеше...
Отпусна се и падна назад малко преди да стигне до Стената.
Очите останаха дълго вперени в облаците...
Същите облаци, които само за миг прекосиха Стената и бяха при Нея.
И Той се успокои – Небето ги свързваше и Тя щеше да знае – миналото ги свързваше, Стената, която ги разделяше цял живот, сега ги свързваше, защото макар и от двете й страни, те бяха по-близко, от колкото някога са били.
Дори след години, когато Стената падна, рисунките по нея продължаваха да пазят спомена за първото и последното дихание, за новите облаци и старите грижи, за любовта, която оживя, дори и омъртвена.
Защото за миг времето беше спряло.
Мигът замръзна там и се спусна като ситни капчици перлен дъжд, изпълвайки сълзящите очи на Роса – легнала на пейката в градинката пред дома си. Чудеше се кога дъждът най-сетне ще спре, кога ще се реши да се прибера у дома и да измие миналото, вкопчило се свирепо в кожата й.
Сега, на хиляди километри от нея, сред саваните на Африка, малко момче тичаше за живота си в най-горещия ден от години насам.
Жаждата изгаряше гърлото му. Кога ли най-сетне щеше да завали? За миг той спря, уж да почине, но легна на земята, усети жарта й и се унесе в несвяст....
Не можеше повече. Дотук беше... Засънува за момиче, с златни коси и пъстроцветни очи.
В очите й се отразяваха капките и всяка променяше цвета си. Жалко, че беше нощ – иначе Роса щеше да забележи дъгата и да разбере, че само след дъжд има дъга.
Изливаше се на тънки струи, потайно прозрачен, хладен, блажен.
Отвори очи и не можа да повярва – лежеше под дъга насред саваната.
Дали сънят бе неин или негов?
Дали ги свързваше?
Затворих книгата, допих последната глътка вода от бутилката...
Обух обувките и завързах връзките.
Всичко ни свързва, стига да имаме очите да го видим и желанието да му се доверим...

2011-02-19T16:49:00.000-08:00

Има моменти, в които ти се ще да изтриеш всичко, сякаш е написано с тебешир на черна дъска.
Да го отмиеш с добре напоената гъба и никой да не го е видял, да не го е запомнил, да не знае...
Но има и такива, в които ти се ще да пишеш с перманентен маркер по бялата дъска на паметта си.
И те да остават.
И да оставаш в тях.
Заедно с тях.
Да гориш, а снегът да те охлажда.
Да погледнеш нагоре и да виждаш всяка снежинка.
Да знаеш, че тя ще се разтопи при допир с лицето ти като целувка, но въпреки всичко да те е докоснала.
Да е летяла.
За да стигне до теб. Точно до теб.
Дори и ти да си единственият, който я забелязва.
Има моменти, които искаш да сънуваш.
Всяка вечер.
Затвориш ли очи, те да са пред теб.
И да чувстваш, как всичко е възможно.
И как най-сетне си щастлив.
Да не пускаш маркера и да рисуваш, и да рисуваш, и да рисуваш...
И да няма какво да отмие чувството.
Тебеширът е нетраен.
Маркерът също.
Светът е тебеширен, но въпреки това нарисувай дъга.
Добре, че поне в училище смениха черните дъски...

2011-01-26T14:15:00.001-08:00

Отново ми пораснаха криле!
А си мислих, че по лопатките ми са останали само белезите от предишните мечти и предишните реалности, и предишните идеи, и предишните падения, и извисявания...
Отново ми пораснаха криле и пак мога да гледам напред, а не в краката си да не се спъна.
И отново мога да погледна нагоре и да вдишам леден въздух и да издишам облаче от топлина.
И отново мога да отворя очи и да знам, че мога.
И отново мога да си легна и да заспя с усмивка на лицето.
Отново ми пораснаха криле.
Но от старите ми останаха белезите...
Някой може пак да ги отреже, но това не означава, че няма да се върнат при мен...
Белезите са предишни рани, но следи за това, че си се преборил и че ще продължаваш да го правиш...
Докато отново ти пораснат криле ;)

dedicated to someone special

2011-01-24T15:11:00.001-08:00

Всеки иска отговори.
Всеки иска да знае предварително какво ще му се случи.
Да е подготвен.
Да не го изненадат неприятно.
Но...
Вместо отговори, получаваме все повече въпроси.
Анализираме винаги случки пост фактум.
А някои изненади все пак се оказват приятни...

2011-01-02T15:20:00.000-08:00

Започна Нова година.
Нов късмет?
Спряха гърмежите.
Спря и еуфорията.
Почна нещо ново.
Заваля сняг...
Сякаш, за да няма и следа от предишното...

2010-12-29T15:11:00.000-08:00

Последните дни на годината...
И искаш да си буден всеки миг.
И искаш да изпиеш всяка капка от останалото привършващо вино.
И искаш да изядеш последното парче ягодов пай.
Да чуеш за последно първата песен на тази година.
Да видиш всички хора, които обичаш.
Да дочетеш докрай поредната книга.
Но...
Вместо това защо да не:
Посрещнеш изгрева на Новата година.
Да започнеш ново шише вино.
Да хапнеш първото парче от нов пай.
Да си пуснеш старата песен за пръв път през новата година.
Да отгърнеш първата страница на нова книга.
Да не забравиш любимите си хора, но и да срещнеш нови.
Хубаво е, когато започнеш нещо ново...

2010-12-11T09:46:00.000-08:00

Горящата пепел прославя смъртта,
Че на врящата пепел
е в плен страстта...

2010-12-03T15:00:00.001-08:00

Щом боли, значи обичаш.
Щом е боляло, значе е било трудно.
Щом е било трудно, значи е било правилно.
Щом е било правилно, значи си обичал...
Всички пътище водят към едно място...
Друг правилен път няма...

2010-11-24T14:32:00.000-08:00

Да хванеш перфектната вълна е като да снимаш светкавица - става трудно, чиста случайност, но пък направиш ли го - несравнимо чувство...

2010-11-24T14:25:00.000-08:00

Рибата искаше да лети, но нямаше криле.
Птицата искаше да плува, но нямаше хриле.
Човекът искаше да може, но се страхуваше.
Аз искам да имам тези откраднати мигове, когато сме само аз и ти, когато сякаш целият останал свят не съществува, когато е достатъчна една целувка, за да се развали злата магия.
Уви приказките отдавна ги прочетохме.
И защо реалността не е понякога такава?
Защо трябва да се чувстваш празен, изморен, захвърлен, ненужен, измислен?
Защо няма кой да ти се зарадва искрено и очите му да стоплят твоите и накрая да се прегърнете с чиста любов, прехласнати един по другиго, нежелаещи да се пуснат...
Защо ни унищожиха приказките?
Защо им вярвах някога?

2010-10-22T15:40:00.000-07:00

Кое кара думите в стих да се подредят?
Кое кара бухалите нощем да не спят?
Кой сутрин буди полята?
Кой лятото полива цветята?
Какво е надежда?
какво е свобода?
КОй, какво, кое,
пита всяко мъничко дете.
Та така и аз,като децата,
искам да докосна чудесата на земята...

2010-10-22T15:03:00.000-07:00

Играем си с тебе на Дартс,
а аз мишена да стрелям не виждам.
Как ще вървиш без цел?
Как да се бориш без кауза?
Как да се будя, ако не дишаш?
Как да се храниш, ако не твориш?
Как да стрелям без цел?
Как да кипя, без идея?
Как ще постигнеш, ако не знаеш какво?

2010-10-22T14:57:00.000-07:00

Лятото ми остави празни страници...
Луната мечтаеше за пълнолуние,
влакът за поредния красив залез,
а аз - лятото да не свършва.
НО свърши.
Стъмва се рано - влаковете подминават спирките в бяг към залеза.
Безримно.
Прошарените дървета ме гледат жално по улицата, цветовете на петууните окапват.
Тогава си мислих, че Слънцето няма повече да изгрее, че лъчите за тази година свършиха.
И точно тогава ме изненада.
Съдбоносните дни са ярост на тезгях и когато се опиташ да срежеш мълчанието, ножът ти опира в мислите, че все пак промяната гори.
Когато понечиш към котлона и си напът да се опариш - мигът замръзва и можеш да върнеш сякаш времето назад!
Ще дойде нова пълнолуние...
Влакът ще срещне изгрева и ще се влюби повече в него.
Ще дойде ново лято.
И отново ще се влюбя в него...

2010-10-11T12:15:00.000-07:00

Любовта ни е като цъфнал люляк през зимата...
Необичайна...
Неочаквана...
Невъзможна...
На теория...
А, на практика...
Все още съществува...
Любовта ни е като цъфнал люляк през зимата...
Някои говорят, че това вещае лоши новини...
А за мен, е чисто чудо...
Какво прави човек с чудесата?
Възхищава им се и не ги разбира...
Но вярва, че съществуват...

Любимата ми песен

2010-06-23T14:22:00.000-07:00

За 3 минути всички са едно.
Подскачат - не падат.
Пищят - не реват.
Пеят - не плачат.
Пият - не повръщат.
Преживяват.
Изживяват.
Запомнят - не забравят.
Този момент остава завинаги.
И те ще го помнят със сърцата си.
С душите си.
С всяка една остаряваща клетка.
Ще помнят песента, която се е леела по стадиона от уста на уста.
Ще помнят тътена в краката от звука на китарите и ритъма на барабаните.
Всяка една изпята дума ще достига до всеки.
Ще стига за всеки.
Ще е достатъчна.
Дори на следващия ден всички да са прегракнали,
недоспали,
миришещи на бира,
цигари и дим.
Няма значение.
За 3 минути всички са едно.
И любимата ти песен става любима на всички...

2010-06-09T13:57:00.000-07:00

Любовта е като празен магазин за обувки, в който токущо са свършили твоя номер.
Любовта е като затворен плод-зеленчук, в който токущо са свършили черешите, които щяха да подсладят соления ти ден.
Опитал си се да изхарчиш последните стотинки, но няма къде.
Какво ще правиш? Хвърляш ги на просяка на улицата.
И не се чудиш дали е сляп, глух, ням, осакътен...
Просто ги хвърляш в картонената кутия -
Така, за късмет...
Защото любов не се купува...

2010-06-04T07:58:00.001-07:00

Миналото, Настоящето и Бъдещето се събраха...
Отдавна не се бяха виждали...
Отдавна не се бяха ръкостискали...
Миналото се усмихна,
Настощето отвори уста,
Бъдещето погледна.
Миналото се смееше,
Настоящето заговори,
Бъдещето мълчеше.
Миналото – черно-бяло
Настоящето цветно,
Бъдещето – неизвестно.
Миналото и Настоящето се спогледаха,
Разбраха се, запяха.
Когато Миналото и Настоящето приключиха разговора си,
Бъдещето заговори...
но останалите бяха вече изчезнали...

2010-06-04T07:45:00.001-07:00

Думите не трябва да пробождат, а да изгарят.
Не трябва да разкъсват. Трябва да са извезани...
Не трябва да пронизват - а да са нанизани като красиви перли.
Не трябва да лъхат на грубост и гняв, а да ухаят на рози.
Не трябва да те вцепеняват, а да топлят като меко одеяло.
Не трябва да гърмят като развалила се тонколона, а да трептят като тон.
Не трябва да те изсушават, а да утоляват жаждата ти и да се леят като водата.
Не трябва да те удрят – а да галят като надяваща се, вярваща ръка...
Трябва да са вълнисти като токущо разпусната плитка.
Трябва да са буйни като всяка вълна, но утихващи и запомнящи се...

2010-05-28T12:19:00.001-07:00

Чудото за един е чиста случайност за другиго...

Само сенки на образи

2010-05-13T14:34:00.000-07:00

Бързите стъпки от новозапочнатото хоро -
и всеки миг си във въздуха.
Долепваш се до земята, но после изчезва.
Маковете като свещи -
горят очите.
Ръце, миришещи на лимон -
Не ухаят, а искрят.
Ритъмът се ускорява,
пулсът - притъпява.
Една нова Галактика -
но не от мляко.
Не се разтича, не полепва по пръстите.
Те ухаят на лимон и на нещо като сянка на вяра...

2010-05-01T09:17:00.000-07:00

Не искаше да остарява. Но отпускащатa й се с всеки рожден ден кожа, появяващитет се нови бръчици, й напомняха, че времето не може да спре.
Нямаше как да надбяга годините.
Нямаше как да излети след времето.
Купила си бе билет. Качвайки се на поредната година,поредния само-лет, носеща куфарите, чакаща поредния самолет.
Тогава я осени идеята да пътува все на запад – така щеше да увеличи всяка година, да забави времето – да самозалъже илюзиите си...
Беше на 20...
Светът, времето бяха пред нея.
А тя се качваше на самолета.
Не искаше да остарява.
Не искаше косите й да побеляват,
Очите да потъмняват и помъдряват,
Тялото да се отпуска.
Искаше зъбите й да са все така бели,
устните все така изразително червени,
очите – блестящи от малките радости.
Но искаше и да гледа как растат децата й, как всеки ден преоткриват части от света,
Разбират го, обясняват си го, порастват, обясняват го на своите деца.
Нямаше как да има и двете. Трябваше да избере.
Последното повикване за поредния самолет я върна към реалността.
Но къде бе прибрала билета?

2010-05-01T09:16:00.000-07:00

2010-05-01T09:15:00.000-07:00

Мирисът на окосената трева е кислород за моите алвеоли. Просмуква се, преплита се – искам да остане завинаги мой.
Но завинаги няма.
Мирисът на токущо разпъпил се люляк залива всяко късче земя.
И искам да го вдишам завинаги.
Но завинаги няма.
Лалетата са чисто нови, пъстри, ухаещи – те са моето дихание.
Зюмбюлът – моите очи.
И друго щастие няма.
И не са завинаги.
За-вина-ги.
Имам ли вина, че завинаги няма?

2010-04-27T13:42:00.000-07:00

Черно-белите филми свършиха.
Свършиха и чисто белите дни.
И чисто черните нощи.
Някой рано се събуди, извади палитрата и нашари дългите си руси кичури. Капки боя се стичаха по пръстите, докосващи клоните, белосващи разпукващите се цветове.
Диханието й се разнесе и улицата замириса на ново,
на свежест, на пролет...
И всички знаеха, защото усещаха - черно-белите филми ги нямаше вече...
Поне засега...

2010-04-27T13:38:00.000-07:00

Огънят не пари, не гори.
Ако знаеш как да го докоснеш.
Ако знаеш как да се допреш.
До свещта. До лампата. До слънцето.
До светлината.
Ако не знаеш, ако не искаш -
те е страх, то е страх.
Ако те е страх - няма да разбереш.
Че огънят не пари, не пламти, не жигосва.
А само озарява.
За да има светлина...

2010-04-01T13:55:00.001-07:00

За един ден Луната е пълна.
Точно един.
След това лекичко всеки си взима
парченце от нея, схрусква я, забравя...
И небето е безлунно...
А може би и леко безумно...
Така е - от парчетата тя регенерира.
И от празното, празнината утаява светлина и изведнъж,
изведнъж се напълва - и ражда отново.
Луната. Тя. Луната. От себе си. От нищото - безлунното...

http://www.youtube.com/watch?v=mfgoVZswC4k

2010-03-26T14:37:00.000-07:00

Исках да виждам света цветен, но разбрах, че съм далтонист.
Всичко, което досега бях виждала, беше лъжа.
Дали очите ми са наистина зелени?
Дали любимият ми цвят е синьото?
Исках да опитам хайвер.
След множество опити установих, че любимият ми хайвер е най-простичкият възможен, българският...
Исках да си пусна парното в стаята, но стана шумно, все едно бях на реката, и реших да го спра...
И си лежах на студено...
И на тъмно – мързеше ме да запалвам лампата.
Не обичам и да закусвам. Затова закуско-обядвам.
С кашкавал (или сиренце), хлебец и домат. Когато се случи и вечерям.
С кашкавал (или сиренце), хлебец и домат.
И от най-простичките неща ми е вкусно и сладко.
И от най-евтините дрехи (стига да са пъстри) ми е весело.
И от най-малките токущо цъфнали кокичета ми става приятно, чак сълзи да потекат...
Но съм далтонист. Моите цветове са различни.
То всъщност всеки е далтонист – световете ни са различни.
Поне не живеем черно-бяло...

2010-03-19T06:17:00.000-07:00

Пепелта е по-велика от пръстта, защото е горяла...

2010-03-18T12:20:00.000-07:00

2010-03-05T10:08:00.000-08:00

Исках да виждам света цветен, но разбрах че съм далтонист...

2010-03-05T10:04:00.003-08:00

Чух да си говорят, да си обясняват света, да дъвчат дъвка, да пият вода.
Те пяха, смяха се, лудяха.
А аз – слушах.
Животът бе запис. И го превъртах напред и назад. Не можех да променя края, колкото и да исках.
И началото все изпусках.
Виж, средата, я хващах.
Схващах дори.
А те си обяснявах света, дъвчеха дъвка, плюеха изостаналата вода.
Те – двата телефонни секретаря...

2010-03-05T10:04:00.001-08:00

Душата ми е в дупки. И всеки ден се опитвам да закърпя някоя от тях.
Тя падна на небето. И панталоньт ми се скъса. И исках да си взема душа, да се измия от душата, която ме души.
И исках да избягам през кръпките, но вместо това, избягах през погледа ти.

2010-02-13T14:07:00.000-08:00

2010-02-13T14:06:00.000-08:00

Никога не съм можела да плача пред теб.
Не искам и да плача за теб.
Искам, когато трябва да плача, да плача в ръцете ти...

2010-02-08T15:06:00.001-08:00

Диря го това вдъхновение, то обаче усилено се прикрива.
Търся го, а него го няма...
Всички минахме през периода на дългата коса, спусната до раменете.
Всички минахме и през периода на кецовете, смъкнатите панталони, широките блузи...
Сега косите са къси или сплетени на плитка...
Обувките са високи, панталоните тесни, блузите прилепнали...
Музиката е само ритъм, понякога с текст.
Клиповете са клишета, нямат връзка с песента.
Храната е пластмасова.
Лицата – гримирани.
Но поне очите не са празни,
Гласовете са свободни и живи,
А думите - силни.

2010-02-08T14:24:00.000-08:00

Моментът, в който се ражда поредният стих е незабравящ се, защото изведнъж мислите ти се изливат в реалността и макар нереални, стават по някакъв особен начин видими.
Една мъглява идея е в ролята на най-проста думичка, която отприщва водопад от словосъчетания, конструкции, изречения.
Забележителен е мигът, в който дори ти не вникваш в смисъла на написаното, но знаеш, че то е до такава степен толкова близко до теб, че е просто част от същността ти, една възможност, едно лице.
То те описва в този момент, отразява моментната ти вселена и светообхват.
И когато за пръв път прочетеш завършената рожба от край до край – тогава разбираш колко неразбираем си бил, но как от нищото си намерил поредното парченце от себе си...

2010-02-08T14:23:00.000-08:00

Писането е като готвенето - в готвенето подправките придават вкуса, в писането - метафорите придават идеята...

2010-02-04T06:30:00.000-08:00

Цветът на слънцето бавно се изменяше от светло, искрящо жълто към златисто оранжево-червен. Надвечер. Снегът поглъщаше с последни сили изостаналите лъчи, до които беше успял да се докопа в битката със сянката и настъпващия бавно мрак.
Пътят беше пуст, тишината – необичайна. Единственият звук, който разпукваше безмълвието на хиляди парченца, беше шумът изпод ботушите на живо същество – мъж, около 1 и 80, вървящ по осевата линия. Крачката му беше непостоянна - ту се забръзваше, сякаш в устрем да се прибере по светло, ту по-бавно и мудно сякаш нямаше всъщност за къде да бърза – домът му нямаше да избяга от него.
Той се надпреварваше с времето, но и се сливаше с пейзажа – вятърът беше музиката и ехото, залязващото слънце – цветът . Русата му коса се осветяваше от последните закъснели лъчи, а очите му ставаха още по-сини на фона на белия сняг. Пътят му беше безкраен, безмълвен.
Те не обелваха и дума един другиму, но и нямаше нужда – всичко беше казано, изписано, изпято, прочетено. Пътят беше стар и мъдър – нямаше как да бъде изненадан, а младежът бе потънал в тишината, беше потопен в мълчанието, спокойствието - и той нямаше как да бъде изненадан,.
Вместо да размишлява, той подритваше смело и несръчно камъчетата на асфалта, които се връщаха бързичко обратно към него. Колкото и далече да отлитаха пред него, винаги се връщаха на правилното си място. Простички камъчета, без които пътят не би съществувал.
Пътят не отвръщаше – краят му бе окъпан от слънчевата светлина, а по средата настъпваше бавно сянката на идващата вечер. От сутринта може би бяха минали две коли – беше заледен, а по краищата снегът беше все така бял и не изпръскан от кал.
Младежът се подхлъзна и за кратко изгуби равновесие, разсея се за момент и наруши ритъма на походката си. Затова и не чу от далече идващия шум на мотор.
Беше сам, но не беше изгубен. Имаше начало и край. А на младеждът му трябваше само време, за да стигне до края. Вървеше с часове и в краката му започна да натежава умората на безкрайността.
Постепенно започна да дочува смяната в тоновете на вятъра, усети приближаващия се мотор, видя го да изниква от края на пътя, от светлата пелена и реши да се отдръпне от осевата линия.
Пътят усети, че не са сами, че има друго присъствие и се заслуша. Моторът доближи младежа, подмина го и изчезна в тъмната част на пътя, а мъжът възстанови ритмичния си ход. След малко обаче дочу отново същия странен звук – връщаше се моторът. Този път спря, а мотористът свали каската си и се разпиля дълга черна коса, която поглъщаше много повече от изоставащата светлина.
Те се намериха, заговориха, помълчаха, повървяха заедно. Заслушаха се в тишината на нощта и продължиха да следват отиващата си светлина и след време се разтвориха в нея. Пътят заспа своя сън в очакване на утринното слънце да го събуди.
А по краищата снегът беше все така бял и не изпръскан от кал...

За празните места...

2010-01-24T14:15:00.001-08:00

Всичко започна с люкентекстовете в часовете по немски – когато трябваше да попълваме оставените „дупки” с думички, за да може да се получи съдържателен, смислен текст. Понякога имаш „свободата да избираш” – можеш да избереш от предоставените думички, а не да си измисляш свои. А като цяло, за всяка празна кутийка има винаги по няколко възможности (в главата ти или на хартия) и все пак трябва да винаги да намериш правилната, доста странно... Иначе текстът не бил разбираем... Странно, защото в доста от случаите, когато го прочетеш първоначално без всички липсващи думички, схващаш смисъла му. Което или означава, че си много добър в разбирането, или че липсата не е съществена – празните пространства съществуват нагледно на листа, но в главата ти всичко е подредено.
След това дойдоха тестовете, в които пак трябва да попълваш кутийки, но този път имаш няколко възможности – няма място за въображение и импровизация – всичко е грешно без верния отговор. Най-важното при попълването на тест е никога да не оставяш празни места – дори и да не знаеш правилния отговор. Може пък да имаш късмет, може да го налучкаш случайно. Най- важното е да не оставяш празни места.
Когато ни изтъкват предмиствата на теста, излиза че той бил точен модел на живота – в него всичко трябва да е завършено, трябва да си прецизен, да не излизаш от квадрачетата с молива, да си сигурен в отговорите си, да поемаш понякога рискове, но най-важното – да не оставяш незапълнени квадрачета. Все едно пък това има нещо общо с незавършените дела.
Винаги е хубаво да започнеш нещо ново – първоначално ти е трудно да го откриеш, да се престрашиш да се хвърлиш, а после ти е трудно да го завършиш – страшно относителна работа... Почти колкото времето – то тече еднакво бързо за всички, но има часови разлики, заради които си въобразяваме, че печелим време.
Не мисля, че да не завършиш нещо е грешка – не мисля, че да не попълниш квадрачето на теста е неправилно само защото можеш да разчиташ на късмета, вместо на себе си.
Оставяй празни места... За да може някой друг да ги попълни.
Недоизказаното казва повече от думите...
Думите са сила, но мълчанието е мощ...
Май е време да започнем нещо ново...

2010-01-22T14:24:00.001-08:00

Оставяй празни места... За да може някой друг да ги попълни.
Недоизказаното казва повече от думите...
Думите са сила, но мълчанието е мощ...
Май е време да започнем нещо ново...

2010-01-09T14:08:00.001-08:00

Лесно е да предусетиш кога ще завали.
Небето се сгърчва сякаш, за да се сгуши и спаси- сякаш може нещо да противодейства.
Хората се забързват, за да не ги намокри дъждът – сякаш ще се разтопят.
За момент всичко утихва, заглъхва , няма значение.
Пада първата капка – на ръката ти, на очите ти, на челото ти.
Пада и всяка следваща и с всяка следваща дъждът се усилва, устремява се – сякаш за някъде бърза...
Замирисва на дъжд...
Замирисва на пречистване, на ново начало...
Дъждът отмива всичкия гняв, всичката горист, всичката кал .. и образува нова.
Погледът ти се устремява към небето, учуден, търсещ отговори...
Защо ли си толкова учуден.... все едно ти се случва за първи път.
А, всъщност, е лесно е да предусетиш кога ще завали...

А това е небето 5 минути след като е спряло да вали - красиво
нали? ;)

2010-01-03T15:46:00.000-08:00

Виждаш ли ги как се трупат... как се струпват, как се сгъстяват...
Облаците, дните, годините...
Непрогледни, непроходими, недостижими...
Непокътнати...
Виждаш ли ги как отминават...
Забързани, забравени, засенчени...
Моментите, спомените, облаците...
Вятърът ги прогонва...
Мислите ги заливат...
Луната ги изпепелява...
Но над облаците небето е по-синьо от всякога...
Над тях - в пролуките между гъстата пелена, проблясват звездите...
А заради тях всичко си струва...

2009-12-11T13:55:00.000-08:00

Нима не си онзи някой, когото срещнах някога...
Някога, някого, никоя не съм аз...
А ти си в някога-то, което се превърна в никога...

Дали?!

2009-12-11T13:40:00.000-08:00

Дали?!
Дали не е само импресионист...
А и реалистичен фанатик...
И гений...
И абсолютно луд...
Дали не само рисуваше...Дали твореше, даряваше живот, създаваше чудеса...
И в лудостта си откриваше нови светове....
Дали не пишеш думите, за да може някой да ги прочете?
Дали не гледаш в определена посока, за да може някой да те види?
Дали не пишеш песента, за да я посветиш на някога, на някого?
Дали не се влюбваш, за да обичаш?
Дали не тръгваш, за да можеш да се върнеш отново?
Нима не крещиш, за да чуеш ехото?
Дали не е само дума...
Дали?!

2009-11-19T13:10:00.001-08:00

Смениш ли фокуса, виждаш различни светове...

2009-11-19T13:09:00.000-08:00

Meaning is not in things, but between them...

2009-11-09T12:27:00.000-08:00

20 Jahre nach dem Fall der Mauer und es scheint mir so, als gäbe es noch weitere Mauern, die abzubauen sind.
20 Jahre nach dem Fall der Mauer und es scheint so, als hätte sich endlich die ganze welt vereinigt, als wären die Unterschiede überwunden.
Doch kann man noch die Unterschiede zwischen dem Osten und dem Westen spüren, erkennen.
20 Jahre nach dem Fall der Mauer, und es gibt noch mehr zu verändern.
Ich bereue es, dass ich gerade, an diesem Tag in Berlin nicht sein kann 20 Jahre nach dem Fall der Mauer...

2009-11-06T09:28:00.000-08:00

Какво са 5 минути?
Една среща.
Пътят пеша от вкъщи до спирката.
Пътят от Опълченска до Жолио Кюри с метрото.
Времето, което чакаш на спирката.
Времето, с което закъснява рейсът.
Какво са 5 минути?
10 погледа.
100 мига.
1000 усмивки.
Няколко сълзи.
Повече мисли...

2009-11-02T14:15:00.000-08:00

Перфектното момче и перфектното момиче не съществуват.
Няма да се видят. Няма да се срещнат. Няма и да се докоснат.
Няма ги.
Няма да се целунат под дъжда.
Няма да танцуват прегърнати и подгизнали.
Романтичните филми са измишльотина.
Не са реалност. Защо ги създават?
Защо идеализират любовта?
Защо сме подвластни на измислици?

2009-10-24T07:33:00.001-07:00

Има нещо безкрайно романтично в неочакваните обрати...
В случайните срещи, в съвсем непланувано заедно споделените мигове...
Тогава, когато едно обаждане, един СМС може да те накара да скачаш до тавана.
Тогава, когато си бил омърлушен и изведнъж нещата коренно се преобръщат...

2009-10-24T07:31:00.000-07:00

Лятото свърши, дойде есента...Къде съм сега...

Саундтрак към моя живот

2009-10-15T13:53:00.000-07:00

Ритъмът, който ме преследва не е свързан с бибиткането на клаксоните и псувните на шофьорите.
Не е и спокойното туптене на сърцето ми.
Ритъмът, който ме съпътства не е звукът от отварянето на прозореца сутрин или шума на хладния вятър, който ме обвива през зимата.
Не е и звукът от отварянето на хладилника.
Не е и гръмотевицата, която ме кара да се завия още по-дебело и да се сгуша още повече под одеялото.
Не мисля, че има нещо общо с крясъците на непознатите или пък упреците на познатите.
Звукът, който ме събужда не е алармата, а някоя хубава песен, която съм избрала предишната вечер.
Или пък точната песен за точния момент, която изведнъж зазвучава в главата ти.
И начинът, по който тупти сърцето ти точно преди някое предизвикателство, когато цялото ти тяло трепери под въздействието на адреналина, когато си блед, но чувстваш, че си на правилното място и че така се бориш със страха, че след това ще си заслужил честно почивката и насладата от постигнатото.
Саундтракът към моя живот не е симфония, нито пък концерт за пиано, не е гениално произведение или майсторски кавър. Той дори не е песен, а само изпаряващото се чувство, което може да е било радостно в един и нещастно в следващия момент...
Санудтракът към моя живот не може да се слуша от никой друг. Саундтракът е може би добър, а филмът струва ли?

2009-05-01T13:11:00.000-07:00

Пролет е, мирише на люляк, улицата е изпълнена с тукощо разлистили се цветове. Чувствам живота, чувствам новото начало и надеждата и свободата и спасението...
Дали вали, защото ми е тъжно или ми е тъжно защото вали.
Трябва ли отново да се съблека, за да знам, че съм истинска?
Трябва ли отново да усетя как се разпуква гръбначният ми стълб, така както пролетните цветя повдигат своите стълбчета, събуждат се от зимната дрямка?
Пролет е, мирише на люляк, улицата е лилава, бяла...

2009-02-24T10:40:00.000-08:00

Въпросът е не ти да намериш идеята, а тя да намери теб...

2009-02-23T07:38:00.000-08:00

Живот на апнея -
Жажда ли е или глад?
Вървя по улицата без да дишам,
Дори да се удавя,
една мечта си имам аз –
на повърхността да се покажа...
Живот на апнея -
Жажда ли е или глад?

Аз съм късче, шепичка земя...

2009-02-20T11:11:00.001-08:00

Аз съм късче, шепичка земя...
Аз съм стръкче нежност и цветя...
От мен през пролетта се разлистват Зелената Кралица,
а през зимата започва съня на Снежната Царица.
Сърцето ми не е от лед, а просто заледено.
Когато дойде пролет, то ще омекне,
Ще се измъкне от оковите,
От черупката
И ще започне да тупти...
Когато дойде пролетта то ще пулсира и трепти.
Когато дойде пролетта ще разцъфна, ще оживея...
Сега съм сгушена под юргана на Зимата, самичка, замръзнала...

Симфония в черно

2009-02-20T10:51:00.001-08:00

Музиката прелива във всички цветове на дъгата, а
костюмът на диригента е черен.
Черното е най-странният цвят.
То е всичко и нищо.
То е дъгата и тъмата.
То е любовта и омразата.
И раздялата.
И болката.
То е и топлината от похвалата.
И жертвата.
И възхвалата.
То е болката.
И разбирането.
И състраданието.

2009-02-19T04:02:00.001-08:00

Исках да пипна снежинка – но секунда след като я хванах тя се изпари безследно...
Исках да вървя по белия сняг без да го нацапам. По този, неотъпкания, белия съвършения...
Но се наложи да стъпя...
Исках да направя снежен ангел. Да легна и разперя ръце сякаш нищо няма толкова голямо значение, колкото даденият момент.
Но легнах и се намокрих...
Не искам да гледам живота изпод стъклен похлупак, зад снежния прозорец, а искам да го слушам как диша и да чувам как трепти, когато гръдният му кош се изпълва с въздух.
Не искам да трябва, а искам да може – дори когато снежинката я няма, дори когато стъпвам, дори когато съм мокра...

2009-02-18T13:11:00.001-08:00

Има пейзажи, които не трябва да бъдат снимани, песни, които трябва да бъдат слушани само веднъж, моменти, които просто да бъдат изживени.
Тази вечер Луната се появи за няколко секунди из под гъстия юрган от облаци, с който небето я бе завило. И аз понечих да взема фотоапарата, но все пак реших просто да я погледам, да я усетя.
Не можеш да събереш цялата красота на света във фотоалбумче и да я показваш, на когото ти скимне. Има моменти, които са просто безкрайно интимни. Има красота, която можеш да уловиш единствено когато си сам, да я усетиш и изживееш с всяка частичка от тялото си, да се слееш с дадения миг.
Кой знае защо се стремим да запечатаме всичко красиво сякаш за да се хвалим по-нататък навред с него, вместо просто да го оценим в дадения миг.
Кой знае защо се опитваме да си присвоим нещо, което е ничие, което не може да бъде притежание никому. Единственото ни притежание остава мухлясалият спомен, който сме изоставили в някое чекмедженце на мозъка си и отдавна сме забравили,че съществува.
Има пейзажи, които не трябва да бъдат снимани, песни, които трябва да бъдат слушани само веднъж, моменти, които просто да бъдат изживени...

И все пак, понякога ръката просто не се сдържа да не снима...

2009-02-18T13:09:00.000-08:00

Благодрана чест и смелост плаха
Неувяхваща надежда и шумна самота
Избуяла ярост и опасна красота
Това е днешната жена.

Eстествено и грим
И прическа
И силикон
И маркови дрехи...

2009-01-17T11:48:00.001-08:00

Обичаш ме дневно, почасово...
Обичаш ме в понеделник, от 10 до 12...
А аз те обичам на пълен работен ден...

2009-01-01T13:50:00.001-08:00

Старото ново
Боя се от новото старо.
И от старото ново.
Новото е добре забравено старо казват.
Старото е новото на днешния ден.

2009-01-01T13:43:00.000-08:00

Ще забравим имената на хората, които някога сме познавали.
Ще забравим и начина, по който сме общували.
Когато погледнем снимките ще си спомним момента.
И това ще ни е достатъчно.

2008-12-26T15:33:00.001-08:00

Sag mir wer du bist?
Sag mir kennst du mir?
Sag mir fuellst du denselben Schmerzen in dem Rist
vom langen Warten,Gehen, Stehen
und nicht von Leben, Trauemen, Sehnen.
Denkst du noch,
dass du die Chance hast?
Denkst du,
es gibt den Weg durch das Geast?

Напоследък...

2008-12-26T15:31:00.000-08:00

Напоследък не мога да спя. И не знам кога ще мога отново.
Напоследък не мога да спя до късно.
Напоследък се опасявам, че заспя ли, няма да се събудя отново.
Едно време сънувах.
Напоследък не.
Едно време в сънищата се сбъдваха мечти.
Напоследък ги няма.
Преди време единственото място където се чувствах свободна бяха мечтите – сега си тлея в безвремието...

***

2008-11-08T14:03:00.001-08:00

Sein oder nicht sein.
Ich bin sein.
Der ist doch nicht mein.

2008-11-08T14:02:00.002-08:00

Недописано писмо
С неизвестен получател
Пазя в джоба си съдран.
Няма ни марка, ни плик.
Ни посвещение, ни печат.
Има само моята целувка като щампел,
Любовта ми като плик.

Лавандулови мечти

2008-11-08T14:02:00.001-08:00

Прозявам се в бяло.
Заспивам в червено.
Сънувам във синьо.
Живея в зелено.
Мечтая във виолетово.

Прозрачни светове
Недостъпни надежди
Лавандулови поля
На моите копнежи.

Wie man Gefühlenstrudel macht

2008-10-31T11:07:00.000-07:00

Ich bin niemals ein guter Koch gewesen.
Immer eingeschenkt,
Nimmer gestreut.
Ich kann aber Gefühlenstrudel schöpfen
Schöpfen und nicht kochen.
Essen für das Herz und nicht für den Magen.

ZUTATEN:
Zuckersüße Träume
Ein Löffel Hoffnung
Ein Becher Mehl
Zewi Löffel Gabe
90% Fantasie
Teller Tränen anstatt Wasser

Das wirkliche Geheminis dieses Strudels ist mit geschlossenen Augen den zu machen, damit man nicht weiß, von welchen Zutat man eingefügt hat. So ist der teig immer unterschiedlich, nimmer das gleiche. So ist das Geschmack immer anderes.
Manchmal kann der Kuchen sogar bitter werden, falls man zu viel Tränen da reigegossen hat.
Manchmal ist es zu bitter, selbst wenn man rein zu viel zuckersüße Träume geschenkt hat, genauso nach einem wunderbaren Tag ein schlechter kommt. Dann die einzige Sache, die das Geschmack verbessert kommt auf die zwei bis jetzt nicht gebrauchten Zutaten nämlich in dem Löffel Hoffnung und die Fantasie. Ohne die, selbst wenn man große gabe hat, kann man sie nicht verwirklichen.

***

2008-10-30T16:07:00.001-07:00

Die Kluft meines eingenen Ichs - seit langem vergessen.
Die Kluft meines eingenen Nichts - hat alles besessen.
Die schaut mich ins Gesicht,
durchgringt durch jede Schicht
und toetet das Licht.
Die Kluft meines eingenen Nichts - sie beobachtet mich vom Innen.
Ich verschwinde - bin auch drinnen...

2008-10-30T16:06:00.000-07:00

Wissenschaft – Wissen schafft.

2008-09-30T12:04:00.001-07:00

Ако разполагах с вечността,
бих я разменила
без да се замисля
просто с една невероятна мечта.

...

2008-09-30T12:02:00.001-07:00

Дори, когато не ги виждаме
Над облаците, високо
Те все пак съществуват.
И можеш да ги видиш,
Дори и без да ги гледаш.
Достатъчно е повярваш.

Erinnerungen aus BAd Homburg...

2008-09-20T14:59:00.000-07:00

das Mitbringsel= das Geschenk
opti=super
"Viele Köche verderben den Brei"
"Still Wasser - Gründen tief."
Rote Grütze
gimelig =schmutzig, stinkend
muckelig = gemütlich
Himbeer-Nutella-Flammkuchen

Jawoll
Freilich
Jamai
Laternenfest
Klettern
Zug um Zug
Bohnanza
Herbstzeitslose

Cafe Klatsch
Was bin i!!
Gell

2008-09-20T14:54:00.000-07:00

Отпиваш глътка по глътка незаменимата течност.
Без нея би умрял, нали?
Изпиваш спомени – изпаряват се
Наливаш нова чаша – До дъно погълни я.
Чувстваш как се всмуква в теб,
Прониква, изпълва те, променя те.
Ако е студена – вледенява те.
Кара пръстите да зъзнат,
Зъбите да тракат.
Ако е гореща – изгаря те.
Разяжда те отвътре, убива те.
Но сега е точно такава,
Каквато я обичаш – наслаждаваш се.
Отпиваш глътка по глътка от незаменимата течност.
Без нея би умрял, нали?

На теб...

2008-09-20T14:40:00.000-07:00

Зъзнех – сякаш в плен.
Мръзнех– чувствах тлен.

Разболях се - нямах избор.
Но това е част от миналия ден.
Сега се смея, чувствам, пея
Летя, приказвам и живея.
Какво ме промени?
Как така, защо ме питаш?
Не знаеш ли, това си ти...

2008-09-02T15:14:00.000-07:00

Every song ends, is that any reason not to enjoy the music???

2008-08-31T06:25:00.000-07:00

Man kann von seinem Schicksal nicht wegrennen, selbst wenn man sehr schnell läuft...

Jetzt ist Sommer...

2008-08-30T15:56:00.001-07:00

Sogar jetzt, heute, kann ich kaum begreifen, dass der Sommer schon vor seinem Ende ist, dass ich leider von den Freunden Abschied nehmen soll, so wie wir uns "Tschüss" im Juli gesagt haben.
Auch jetzt kann ich nicht begreifen, wie schnell die Zeit vergeht, nimmt von uns die bezauberenden Augenblicke weg, weckt in uns den Zweifel, ob das alles uns wirklich passiert ist, lasst einfach in uns viele Fragen ohne Antwort...
Ihr werdet fragen, was hab' ich davon gelernt?
Ein Mensch, das bin ich - ein Mensch kann Freunde überall finden - ungeachtet der Haut-, oder Augen- oder Haarfarbe. Falls man mit jemandem bisschen Zeit verbringt, fühlt man sich, zumindest ich fühle mich so, als Bürger eines neuen Weltalls, total entfernt von dem anderen, schrecklichen, schweren Leben und du willst einfach hier, in diesem neuen Weltall, einfach ewig bleiben. Leider kann man hier her nur dank der Erinnerungen wiederum kommen, aber das reicht uns schon, ne?
Ich kann ein Atem nicht für ewig bewahren, sogar ein Tropfen Wasser kann ich nicht, ich kann weder ewig leben, noch ewig bei jemandem bleiben, weil genau die Ewigkeit für uns unereichbar ist. Und vielleicht so soll es sein - andernfalls kann die Ewigkeit die Magie einfach verderben...

Die Dunkelheit...

2008-08-30T15:49:00.000-07:00

Inspired by Berlin...

Die Dunkelheit weckt in uns seltsame Gefühle, wir wissen nicht wo wir sind, was wir machen, wir wissen nur, wer wir sind, Und das reicht uns. Das reicht, weil die einzige Sache, die man braucht ist zu sein, sich selbst einfach zu sein.
In der Dunkelheit sieht man kein Geischt, in der Dunkelheit spürt man nur die gefahr, die durch unsere Venen und andere Bultgefäße fließt. Weil uns an etwas mangelt, etwas, woran wir uns gewohnt haben.
In der Dunkelheit kann man sogar Sachen übersich selbst erfahren, seinen wahren Charakter erweisen, Lebensbekenntnisse finden.
In der Dunkelheit fühlt man sich blind, aber wenn es da jemanden gibt, auf den du dich verlassen kannst, ist sogar die Finsternis zu bewältigen.
Da siehst du sogar mehr als zuvor...

Its a kind of magic...

2008-07-12T12:22:00.000-07:00

Денят ми започна с борба със собствените сили...Да победиш собственият си организъм. Да победиш собственото си същество. Да надживееш делничните глупости. Да се пребориш със себе си и със страховете си и със слабостите си, и с какво ли още не...
Но както може да се очаква, във всеки ден се крие по малко магия...
Магия, която може да не виждаш на пръв поглед, но всъщност успяваш да я почувстваш.
Сега сърцето ми направо бумти, усмивката ми не изчезва от лицето...

Причината си ти, надявам се някой ден да го усетиш...

Was ist Kunst meinetwegen?

2008-07-09T13:36:00.000-07:00

Kunst ist die Inspiration

Kunst ist die Idee

Kunst ist ihre VErwirklichung

Kunst sind die Gefuehle,

die sie in uns hervorruft...

Das Dritte ist das Wichtigste...

2008-07-03T15:34:00.000-07:00

My soul speaks many languages - much of them

are left ununderstood,

unspoken. Will they anyway continue to live?

Island of lost dreams and hopes

2008-07-03T03:54:00.001-07:00

I’ve reached it - finally,
To my questions
What we?
Why we?
Where we?
What’s love?
What’s hope?
Where can we find them?
Is there cure for love?

What will the perfect kiss be?
But everything was left unspoken…

July morining

2008-07-01T14:11:00.000-07:00

There I was on a July morning,

I was looking for love... (Uriah Heep)

I' movin, I'm coming

can you hear what i hear

is calling you my dear,

out of reach

take me to the beach... (All Saints)

...

2008-06-29T13:47:00.003-07:00

Свищов, свят, светлина...
А сега остана една недогоряла свещ -
единствена, сама...
Свобода, страст, съдба
Но нищо повече –
Безбрежна самота...

Помниш ли...

2008-06-29T09:50:00.000-07:00

Обича ме, не ме обича...Обича ме, не ме обича...
Помниш ли как си играехме, когато беше лято, когато късахме листата, когато бяхме далеч от всичко...
Помниш ли как си играехме, когато беше зима, когато се заривахме с весели лица в снега и бяхме щастливи, дори когато след това се разболявахме...
Вече няма сняг и се разтопява колкото се може по-бързо...
Вече няма лято - има жега, която разтопява и малкото останал ни живец...
Но все пак, помниш ли, когато си играехме и нищо друго нямаше значение, когато тичахме докато дъхът ни спреше, когато не можехме да се наситим на всички прекрасни цветя на онази поляна...
Помниш ли, когато чакахме залеза, легнали в топлата трева, когато радостта струеше от всякъде...
Помниш ли, когато лежахме в същата трева, след обилния дъжд и гледахме звездите...
Помниш ли дните, когато бяхме винаги щастливи...
Ахааа, не помниш, даже дори си мислиш, че никога не ти се е случвало...

И все пак ако попаднеш...

2008-06-26T14:53:00.000-07:00

Любима моя снимка от Париж, уви нямам

натурален български 76...

Поради неописуемата жега навън понякога си мисля че мозъкът ми наистина ще се свари – може би точно заради това започвам да си припомням разни случки, моменти, преживявания в най-неочакваните моменти, на най-неочакваните места.

Ако погледнеш през лъскавия прозорец на автобус 73, можеш да видиш много неща, защото той обикновено е празен.
Ако погледнеш през новия прозорец на автобус 74, можеш да пропуснеш много неща, защото рейсът се движи твърде бързо.
Ако погледнеш през малкия прозорец на автобус 75, можеш да не видиш почти нищо, защото е прекалено претъпкан, за краткия маршрут, който обслужва.
Ако попаднеш случайно в автобус 76 и погледнеш през прашния му, мръсен прозорец, можеш да прозреш доста истини за живота, дори и без да го виждаш, защото ще чакаш в някое дълго задръстване с часове.

Няма почти никакво значение на кой автобус ще се качиш...
Почти заспивайки веднъж в тътрещия се като мравка по софиийските улици автобус № 76, известен сред учениците като просто 76 (споменеш ли магическата цифра, всеки ще разбере накъде отиват нещата), съвсем ненадейно се вгледах във позеленялата вода на новонапълненото езеро Ариана. И тогава те видях...
Точно така, теб, споменът... Лашкаше се из вълничките, предизвикани от малките лодчици и сякаш бягаше от мен... Отдалечаваше се, приближаваше се... Обръкваше ме... Онова прекрасно отражение...Онзи неописуем огледален образ на небето, точно като онзи път, когато гледахме заедно водата...
Странно, неописуемо чувство, ту пеперуди, ту тръни, човек чак да се чуди какво става с него... Защото сякаш осъзнаваш, че моментът отдавна е отминал и няма да се върне никога повече при теб... Чувстваш се ограбен, точно толкова умело, както го правят джебчиите в рейсовете, докато се припотяваме под напора на непоносимата жега и мъртвешки задух...
Ако попаднеш случайно в автобус 76 и погледнеш през прашния му, мръсен прозорец, можеш да прозреш доста истини за живота, дори и без да го виждаш, защото ще чакаш в някое дълго задръстване с часове.
Няма почти никакво значение на кой автобус ще се качиш...

Ако пътувах с кола, едниственият спомен, който щях да имам сега щеше да бъде от болката във врата поради бучащия климатик...

2008-06-26T14:21:00.000-07:00

And these are my dreams

That I’d never lived before

Somebody shake me

Cause I, I must be sleeping

After the best day in life, often comes the worst...

Абсурдът

2008-06-23T14:01:00.000-07:00

Абсурдът ни заобикаля. Абсурдът ни изгражда. Ние сме родени в абсурда.

Действителността е абсурд. Любовта е абсурд. Свободата е абсурд.

Сякаш единственото предвидимо нещо в живота е, че той е непредвидим, а единственото сигурно е смъртта – на пръв поглед единственият възможен изход от безредицата, от водовъртежа на реалността. И ако сега ми кажете, че животът не е абсурден!

Но сякаш всички сме свикнали с него. Някой хвърля боклука си на 10см от кошчето – Абсурд! Но кой му обръща внимание, кой му прави забележка!? Никой! Защото всички са се научили да игнорират абсурда точно толкова добре, колкото и да го сътворяват около себе си. Това е детето, което сме родили, обгрижили, отгледали толкова добре, че сега се налага постоянно да бдим над него, защото някога, тогава, не сме си дали сметка, че трябва да поемаме отговорността за действията си.

Безотговорността, безредицата – Абсурд! Защо ли? Защото през целия ни съзнателен живот някой ни натяква, че трябва да мислим преди да вършим нещо, а когато порастнем, гледаме да избягаме от отговорността, оправдавайки се с факта, че не е редно. Защото ни е страх! А от какво? Най-вероятно от самия страх. Страхът, че в даден момент може да останем безпомощни, невъоръжени срещу абсурда на света.

Оксиморони – какви пък са тези животни? Студеният пламък на страха, застинал в душата ни или новородената старица на новото време? Верните предатели на абсурда?

И все пак, факт е, че сме заобиколени от безкрайна нелогичност, безредица, суматоха, но странно как в нея сякаш може да се роди и нещо красиво. Защото красивите неща често са абсурдни, оставащи понякога дори неразбрани.

Катедралата в Барселона „ Ла Саграда Фамилия” – как ли му е хрумнало на Гауди да съчетава природа с религия?! Абсурд! Но нима не е ли точно така?

Не е ли именно тя най-верният ни съмишленик? И не е ли красива? Не е ли толкова заслепяващо, опияняващо красива, обаятелна? По- скоро истинският абсурд е това, че я смятаме за абсурд!

Съдба ли? Абсурд! Сам си дробиш залците в супата. Никой не те напътства, не ти предвещава. Ами, когато си мислиш за някого и ненадейно го срещнеш? Когато се каниш да звъннеш на приятел и изведнъж той те изпреварва? Абсурдът е безверието, отказването от чудото на света заради предразсъдъци.

И пак стигнахме дотам, откъдето започнахме – ние градим абсурда – той е в нас. Когато си забраняваме, когато се отричаме от мечтите си, от чудесата, които ни заобикалят, но сякаш нямаме очи да се взрем, да ги оценим. Когато сме на крачка от успеха, но ни е страх от неизвестното. Когато се отказваме, защото ни е писнало да чакаме...

Но и когато въпреки всичко продължаваме и избягваме с влачещите се след нас разкъсани окови на безнадежността...

Когато въпреки мракът на деня, щастието е озарило душите ни, когато напук на всички се борим...

Започвам с есетата, надолу има стихотворения...

2008-06-23T13:59:00.000-07:00

Троен аксел

На дядо Васко

Животът е един безкраен пирует. Толкова много се приготвяш за него, а изведнъж той се превръща в отминал миг. Но миговете се превръщат в спомени, които са по-скъпи от всичко и са незабравими. Затова човек ги помни през целия си живот. Защото материалното потъмнява и изчезва, само душата и спомените остават.

Раждането е дебютът. Тогава скокът е в самото си начало и човек тепърва започва да живее, да опознава света и да се учи. Детето дори не умее да върви само, но жаждата за знания ще го поведе, ще направи уверени стъпките му и ще го превърне в личност. Щом се изправи устойчиво, щом се престраши да започне, човек се среща с най-голямото предизвикателство – да преодолееш страха.

Началото остава далеч, а сега сте само ти и ледът, изправени един срещу друг. Върховете на кънките се допират на сантиметри от ледeната повърхност, ти летиш и смелостта да се завъртиш придава красотата на скока, разкрива истинската му същност. Да скочиш също означава и да се престрашиш да паднеш, като се поучиш от грешката си и си опиташ да не я повтаряш. Защото времето не само отминава, а съхранява нашия опит, познанието ни за света.

Само за миг се разгръща скокът, само един миг трае красотата му и сякаш е пламък на свещ, която изгаря, от бурния вятър. Колкото и много време да е минало, за човек винаги е един миг – сякаш е било вчера. Времето препуска и отнася красивите моменти, докато лошите се изнизват протяжно...

След миг може би ще настъпи краят,естественият завършек на скока, когато или си показал най-доброто, или си отиваш унил от леда. Летял си само миг, но цяла вечност си се подготвял и изведнъж вече си на земята.

Опасността е преминала и ти си спокоен, защото не си паднал. Погледът ти е отправен към небето, което докосваше преди миг... Сега, усетил опората на земята, разбираш, че опитът ти е бил успешен...

След теб остава светлата диря на пируета...