Някои неща не се променят.
Трансформират се, но по същност са замръзнали.
Като водата - стане ли топло, ледът се стопява.
Помня я. Не знам дали някой друг ще си я спомни.
Не беше отдавна.
Пиеше винаги Лате с кокос.
Но със соево мляко.
Той я научи.
Косите и останаха разрошени, въпреки че той се опитваше да ги приглади.
Да изправи буклите.
Да изостави кецовете и да се качи на токчета.
Но...
Не можеш да избягаш от себе си.
Все така забързана.
Със слушалки в ушите.
Но пулсът на на града не я напускаше.
Щеше да замине. Само и само да е с него. Близо до него. Заради него.
Мислеше, че не може да диша без него.
И не можеше.
Докато в един ден той просто спря. Спря да я обича.
И тя изтърпя.
Премина през всички унижения. Вярваше, че ще се върне.
Че ще я види. Че ще я познае. Че ще се сети, че е сгрешил.
През това време беше на апнея.
Затаила дъх.
Чакайки въздуха.
Но въздухът се превърна във вятър.
И я отвя.
Тогава тя потопи глава във водата и разбра:
" Значи просто трябва да ми пораснат хриле. Щом няма въздух ще се науча да дишам вода."
Латето все още я чака. С кокос.
Някои неща не се променят.

Да се разхождащ нощем из града е като да си откраднеш последната лъжица течен шоколад - сладка, тиха и вълшебна.
На тъмно всичко е различно - тайнствено, примамливо.
На тъмно виждаш светлината и се бориш за нея, осъзнаваш колко ти е важна.

Но тъмнината учи, а вятърът разказва приказки.

Дори когато нощта мълчи.

Дори когато смехът е тих.

Дори когато слънцето го няма.

Нощта е красива.

И млада, и нежна, и пряма.

И нашепва красиви слова.

Когато се разхождаш по улицата.

Когато няма никой друг.

Когато ритъмът е звукът от обувките.

А тонът е шумът на листата.

И мелодията е на върха на устните...

Ех, да можеше летните вечери никога да не свършват...

Историята не е за събитията, а за хората, които са събития.
Не всеки оставя стъпките си в пръстта, в пясъка, но рано или късно всеки ще положи тялото си в нея, ще разпръснат прахта му във водата.
И тогава ще остане само историята.
Историята за събитието-човек.
Ако го има.
Ако го няма - ще го забравим. Ще стъпваме по земята, без да чуваме крясъцитена настъпените. Те са камофлаж.
На миналото.
На някога-то.
Което вече е никога.
Историята е за хората.
Но никой не я чете...

Обичаш ли да гледаш нагоре, когато вали сняг?
Да се въртиш в кръг с усмивка.
С отворени очи
За първи път през тази година.
Няма нещо по-чисто от снежинката.
Небесната сълза.
Няма нещо по-тъжно и по-весело едновременно.
Тъжно - лятото си е тръгнало невъзвратимо.
Весело - покрива мръсотията, децата играя, за първ път всичко е бяло.
Но не заради сватба...
Заради погребението на лятото...
Обичам да гледам нагоре, когато вали сняг.
Защото знам, че някога от това небе отново ще ми се усмихне слънцето.
Обичам да гледам нагоре, когато вали в очите ми...
Снежинките са сълзи от небето.
Поне с тях никой не може да разпознае, когато плача...

Поетът без поезия

Трудно е да си поет без мастило,
музикант без слух,
 художник без очи.
 Трудно е и да си поет без лист,
музикант без инструмент,
 художник без четка.
Ужасяващо е да си поет без поезия,
 музикант без мелодия,
 художник без цвят...

Макар и така...
Поетът има идея,
 Музикантът има поезия,
художникът въображение...
Ръцете са едни.
И поетът свири,
музикантът пише,
художникът рисува...
Със сажди, с голи пръсти.
Без четка.
Без лист.
 Без цвят...
 Но кой знае... Някой ден може би ще бъде Ван Гог...

Четири прости правила

Когато загубиш вещ, почваш или да я търсиш или я забравяш.
Когато се загубиш, трябва да седиш на едно място, за да те намерят.
Когато се загубиш в себе си, трябва да се върнеш назад, за да се намериш.
Когато се загубиш почват да те търсят и не те забравят.

Ако те отрият или ти се карат, или ти се радват.
Ако се откриеш или мрънкаш заради загубеното време във връщане, или се радваш, че си отново ти.

Вещта.
Тялото.
Мисълта.
Преливат се.

За да не се губиш - не забравяй.
За да не губиш - внимавай.
За да не съжаляваш - дишай.
За да се откриеш - търси.

Празнотота изпълва.
А мислите, очите са празни.
Блясъкът е пълен.
Но всъщност е отражение.
Гледам се в огледалото. И всеки изминал миг е размазан. Всеки спомен е някога. А някога-то се усеща като никога. Не съществува. Не е било. Няма и да бъде.
Никога повече.
Празнотата е пълна като Луна.
По новолуние...