Историята не е за събитията, а за хората, които са събития.
Не всеки оставя стъпките си в пръстта, в пясъка, но рано или късно всеки ще положи тялото си в нея, ще разпръснат прахта му във водата.
И тогава ще остане само историята.
Историята за събитието-човек.
Ако го има.
Ако го няма - ще го забравим. Ще стъпваме по земята, без да чуваме крясъцитена настъпените. Те са камофлаж.
На миналото.
На някога-то.
Което вече е никога.
Историята е за хората.
Но никой не я чете...

Обичаш ли да гледаш нагоре, когато вали сняг?
Да се въртиш в кръг с усмивка.
С отворени очи
За първи път през тази година.
Няма нещо по-чисто от снежинката.
Небесната сълза.
Няма нещо по-тъжно и по-весело едновременно.
Тъжно - лятото си е тръгнало невъзвратимо.
Весело - покрива мръсотията, децата играя, за първ път всичко е бяло.
Но не заради сватба...
Заради погребението на лятото...
Обичам да гледам нагоре, когато вали сняг.
Защото знам, че някога от това небе отново ще ми се усмихне слънцето.
Обичам да гледам нагоре, когато вали в очите ми...
Снежинките са сълзи от небето.
Поне с тях никой не може да разпознае, когато плача...

Поетът без поезия

Трудно е да си поет без мастило,
музикант без слух,
 художник без очи.
 Трудно е и да си поет без лист,
музикант без инструмент,
 художник без четка.
Ужасяващо е да си поет без поезия,
 музикант без мелодия,
 художник без цвят...

Макар и така...
Поетът има идея,
 Музикантът има поезия,
художникът въображение...
Ръцете са едни.
И поетът свири,
музикантът пише,
художникът рисува...
Със сажди, с голи пръсти.
Без четка.
Без лист.
 Без цвят...
 Но кой знае... Някой ден може би ще бъде Ван Гог...

Четири прости правила

Когато загубиш вещ, почваш или да я търсиш или я забравяш.
Когато се загубиш, трябва да седиш на едно място, за да те намерят.
Когато се загубиш в себе си, трябва да се върнеш назад, за да се намериш.
Когато се загубиш почват да те търсят и не те забравят.

Ако те отрият или ти се карат, или ти се радват.
Ако се откриеш или мрънкаш заради загубеното време във връщане, или се радваш, че си отново ти.

Вещта.
Тялото.
Мисълта.
Преливат се.

За да не се губиш - не забравяй.
За да не губиш - внимавай.
За да не съжаляваш - дишай.
За да се откриеш - търси.

Празнотота изпълва.
А мислите, очите са празни.
Блясъкът е пълен.
Но всъщност е отражение.
Гледам се в огледалото. И всеки изминал миг е размазан. Всеки спомен е някога. А някога-то се усеща като никога. Не съществува. Не е било. Няма и да бъде.
Никога повече.
Празнотата е пълна като Луна.
По новолуние...

Ако морето беше човек, би завидяло на плажа.
Не заради чадърите по него, пазещи от жарката светлина.Не заради капанчета, утоляващи всяка жажда или глад с долнопробни изделия.
НЕ заради хилядите милиони песъчинки, събиращи хилядите истории на плажуващи.
А заради прекрасната гледка...
Заради безкрая...
Заради изгревите, раждащи се от водата и заради залезите, потъващи зад планината.
Ех, да можеше морето да се погледне през очите на пясъка.
И за момент да разбие вълните, да избистри водата, да приветства мидите и да освободи свободата, кървяща от пулсиращите му съдове...
Морски.
С червени платна.
Срещу всичко.
Срещу вятъра.
Срещу простора.
Отвъд мъглата от песъкливи игри.
За да почувстваш поне веднъж, че си част от безкрая.
Макар и единствените красиви миди и морски кончета, до които да се докоснеш, да са тези от плажната ти кърпа...

Всеки копнее за целувка...
Вятърът за платно, което да изпълни.
Вълната за брега, който да погали.
Слънцето за слънчоглед, който да събуди.
Дъждът за листо, което да съживи.
Четката за хартията, която да докосне и одухотвори.
Боята за сивота, която да разнежи и чийто цветове да разложи.
Мъглата за дъга, която да я спаси.
Всеки копнее за целувка.
За която да говорят.
За която да творят.
За която да живеят...