Чудото за един е чиста случайност за другиго...

Само сенки на образи

Бързите стъпки от новозапочнатото хоро -
и всеки миг си във въздуха.
Долепваш се до земята, но после изчезва.
Маковете като свещи -
горят очите.
Ръце, миришещи на лимон -
Не ухаят, а искрят.
Ритъмът се ускорява,
пулсът - притъпява.
Една нова Галактика -
но не от мляко.
Не се разтича, не полепва по пръстите.
Те ухаят на лимон и на нещо като сянка на вяра...

Не искаше да остарява. Но отпускащатa й се с всеки рожден ден кожа, появяващитет се нови бръчици, й напомняха, че времето не може да спре.
Нямаше как да надбяга годините.
Нямаше как да излети след времето.
Купила си бе билет. Качвайки се на поредната година,поредния само-лет, носеща куфарите, чакаща поредния самолет.
Тогава я осени идеята да пътува все на запад – така щеше да увеличи всяка година, да забави времето – да самозалъже илюзиите си...
Беше на 20...
Светът, времето бяха пред нея.
А тя се качваше на самолета.
Не искаше да остарява.
Не искаше косите й да побеляват,
Очите да потъмняват и помъдряват,
Тялото да се отпуска.
Искаше зъбите й да са все така бели,
устните все така изразително червени,
очите – блестящи от малките радости.
Но искаше и да гледа как растат децата й, как всеки ден преоткриват части от света,
Разбират го, обясняват си го, порастват, обясняват го на своите деца.
Нямаше как да има и двете. Трябваше да избере.
Последното повикване за поредния самолет я върна към реалността.
Но къде бе прибрала билета?

Мирисът на окосената трева е кислород за моите алвеоли. Просмуква се, преплита се – искам да остане завинаги мой.
Но завинаги няма.
Мирисът на токущо разпъпил се люляк залива всяко късче земя.
И искам да го вдишам завинаги.
Но завинаги няма.
Лалетата са чисто нови, пъстри, ухаещи – те са моето дихание.
Зюмбюлът – моите очи.
И друго щастие няма.
И не са завинаги.
За-вина-ги.
Имам ли вина, че завинаги няма?