Мирисът на окосената трева е кислород за моите алвеоли. Просмуква се, преплита се – искам да остане завинаги мой.
Но завинаги няма.
Мирисът на токущо разпъпил се люляк залива всяко късче земя.
И искам да го вдишам завинаги.
Но завинаги няма.
Лалетата са чисто нови, пъстри, ухаещи – те са моето дихание.
Зюмбюлът – моите очи.
И друго щастие няма.
И не са завинаги.
За-вина-ги.
Имам ли вина, че завинаги няма?