Борех се с паяжината. Омотаваше краката ми.

Откраданите мигове са си само мои.
Като да си единственият буден в 2 часа през нощта.
И единствените шумове, които долавяш, да са от пантите на прозореца или от клатещите се листа на цветята на балкончето ти.
Или като самотните лампи по улицата, чиято светлина огрява единствено и само твоите отворени очи.
Или като формата на капката боя точно преди да я нанесеш върху листа хартия.
Или като идеята преди да я осъществиш...
А може би и като единствения ти изход, когато си омотан в паяжина.
Но паяжината се разтваря само от капчица вода...
Защо тогава след дъжд паяжините са най-красиви?