Затаих дъх.
За да запазя тишината. И нейните кристални очи.
За да го чуя.
За да притворя очи.
И да го видя.
За да надбягам вятъра.
Но, той се спря.
Обърна се и ми намигна.
-Хайде! Не бързаш ли и ти с мен? Няма ли да се съзтезаваме?
Не знаех, че говори.
Не знаех, че бих могла да го видя.
Не, знаех, че пее като камбана.
А очите му блестят.
Исках да го оставя да ме победи.
Защото беше заслепяващ.
Опияняващ.
Възхитителен.
Знаеше накъде отива и защо.
Знаеше и как.
Чакаше само момента, за да...
Затаих дъх.
Жалко, че няма фотофиниш?
Кой ли спечели...
А някъде там, в далечината, зад праха на вечността... Те продължаваха да бягат.
Заедно...
Няма коментари:
Публикуване на коментар