Някой горе май си прави кино вечер.
Виждат се отблясъци.
И звук като от правене на пуканки.
Пук – пук – пук.
Съседите ми имат машина от пуканки?
Ще ги накарам някой път да ме почерпят.
А дотогава, мисли за пуканки...ех...
Пак светна – явно е весела компания и си правят снимки.
За спомен...
Или за фейсбук?
Както и да е. Не ми е работа.
Книгата ми е прекалено интересна, а нощта прекалено нежна и уютна за излишни разсъждения.
Макар, че има ли излишна мисъл?
Та тя не е лишей, не е и плесен, а приятното мъхче от северната страна на дървото.
Онова, което виждаш, докато си се отнесъл някъде, някога, в мечти, съзерцавайки небето.
Онова, което те измъква от унеса, като внезапно завалял дъжд.
Онова, което те стряска, връща към реалността, когато внезапно осъзнаеш, че закъсняваш.
Впрочем, аз нямам съседи отгоре.
На най-високия етаж съм.
Тогава кой си прави пуканки?
И ето, лъхва ме съблазняваща миризма на дъжд и приятна хлад от притворения прозорец...
Какво по-приятно от лятна буря...
Но не от онея, странните, страшните, а прекрасна, животворна, след която денят е просто по-хубав, по-свеж, по-летен...
И тогава знаеш – и горе хапват пуканки, и горе гледат кино, гледат нас...