Никога не съм можела да плача пред теб.
Не искам и да плача за теб.
Искам, когато трябва да плача, да плача в ръцете ти...

Диря го това вдъхновение, то обаче усилено се прикрива.
Търся го, а него го няма...
Всички минахме през периода на дългата коса, спусната до раменете.
Всички минахме и през периода на кецовете, смъкнатите панталони, широките блузи...
Сега косите са къси или сплетени на плитка...
Обувките са високи, панталоните тесни, блузите прилепнали...
Музиката е само ритъм, понякога с текст.
Клиповете са клишета, нямат връзка с песента.
Храната е пластмасова.
Лицата – гримирани.
Но поне очите не са празни,
Гласовете са свободни и живи,
А думите - силни.

Моментът, в който се ражда поредният стих е незабравящ се, защото изведнъж мислите ти се изливат в реалността и макар нереални, стават по някакъв особен начин видими.
Една мъглява идея е в ролята на най-проста думичка, която отприщва водопад от словосъчетания, конструкции, изречения.
Забележителен е мигът, в който дори ти не вникваш в смисъла на написаното, но знаеш, че то е до такава степен толкова близко до теб, че е просто част от същността ти, една възможност, едно лице.
То те описва в този момент, отразява моментната ти вселена и светообхват.
И когато за пръв път прочетеш завършената рожба от край до край – тогава разбираш колко неразбираем си бил, но как от нищото си намерил поредното парченце от себе си...

Писането е като готвенето - в готвенето подправките придават вкуса, в писането - метафорите придават идеята...

Цветът на слънцето бавно се изменяше от светло, искрящо жълто към златисто оранжево-червен. Надвечер. Снегът поглъщаше с последни сили изостаналите лъчи, до които беше успял да се докопа в битката със сянката и настъпващия бавно мрак.
Пътят беше пуст, тишината – необичайна. Единственият звук, който разпукваше безмълвието на хиляди парченца, беше шумът изпод ботушите на живо същество – мъж, около 1 и 80, вървящ по осевата линия. Крачката му беше непостоянна - ту се забръзваше, сякаш в устрем да се прибере по светло, ту по-бавно и мудно сякаш нямаше всъщност за къде да бърза – домът му нямаше да избяга от него.
Той се надпреварваше с времето, но и се сливаше с пейзажа – вятърът беше музиката и ехото, залязващото слънце – цветът . Русата му коса се осветяваше от последните закъснели лъчи, а очите му ставаха още по-сини на фона на белия сняг. Пътят му беше безкраен, безмълвен.
Те не обелваха и дума един другиму, но и нямаше нужда – всичко беше казано, изписано, изпято, прочетено. Пътят беше стар и мъдър – нямаше как да бъде изненадан, а младежът бе потънал в тишината, беше потопен в мълчанието, спокойствието - и той нямаше как да бъде изненадан,.
Вместо да размишлява, той подритваше смело и несръчно камъчетата на асфалта, които се връщаха бързичко обратно към него. Колкото и далече да отлитаха пред него, винаги се връщаха на правилното си място. Простички камъчета, без които пътят не би съществувал.
Пътят не отвръщаше – краят му бе окъпан от слънчевата светлина, а по средата настъпваше бавно сянката на идващата вечер. От сутринта може би бяха минали две коли – беше заледен, а по краищата снегът беше все така бял и не изпръскан от кал.
Младежът се подхлъзна и за кратко изгуби равновесие, разсея се за момент и наруши ритъма на походката си. Затова и не чу от далече идващия шум на мотор.
Беше сам, но не беше изгубен. Имаше начало и край. А на младеждът му трябваше само време, за да стигне до края. Вървеше с часове и в краката му започна да натежава умората на безкрайността.
Постепенно започна да дочува смяната в тоновете на вятъра, усети приближаващия се мотор, видя го да изниква от края на пътя, от светлата пелена и реши да се отдръпне от осевата линия.
Пътят усети, че не са сами, че има друго присъствие и се заслуша. Моторът доближи младежа, подмина го и изчезна в тъмната част на пътя, а мъжът възстанови ритмичния си ход. След малко обаче дочу отново същия странен звук – връщаше се моторът. Този път спря, а мотористът свали каската си и се разпиля дълга черна коса, която поглъщаше много повече от изоставащата светлина.
Те се намериха, заговориха, помълчаха, повървяха заедно. Заслушаха се в тишината на нощта и продължиха да следват отиващата си светлина и след време се разтвориха в нея. Пътят заспа своя сън в очакване на утринното слънце да го събуди.
А по краищата снегът беше все така бял и не изпръскан от кал...

За празните места...

Всичко започна с люкентекстовете в часовете по немски – когато трябваше да попълваме оставените „дупки” с думички, за да може да се получи съдържателен, смислен текст. Понякога имаш „свободата да избираш” – можеш да избереш от предоставените думички, а не да си измисляш свои. А като цяло, за всяка празна кутийка има винаги по няколко възможности (в главата ти или на хартия) и все пак трябва да винаги да намериш правилната, доста странно... Иначе текстът не бил разбираем... Странно, защото в доста от случаите, когато го прочетеш първоначално без всички липсващи думички, схващаш смисъла му. Което или означава, че си много добър в разбирането, или че липсата не е съществена – празните пространства съществуват нагледно на листа, но в главата ти всичко е подредено.
След това дойдоха тестовете, в които пак трябва да попълваш кутийки, но този път имаш няколко възможности – няма място за въображение и импровизация – всичко е грешно без верния отговор. Най-важното при попълването на тест е никога да не оставяш празни места – дори и да не знаеш правилния отговор. Може пък да имаш късмет, може да го налучкаш случайно. Най- важното е да не оставяш празни места.
Когато ни изтъкват предмиствата на теста, излиза че той бил точен модел на живота – в него всичко трябва да е завършено, трябва да си прецизен, да не излизаш от квадрачетата с молива, да си сигурен в отговорите си, да поемаш понякога рискове, но най-важното – да не оставяш незапълнени квадрачета. Все едно пък това има нещо общо с незавършените дела.
Винаги е хубаво да започнеш нещо ново – първоначално ти е трудно да го откриеш, да се престрашиш да се хвърлиш, а после ти е трудно да го завършиш – страшно относителна работа... Почти колкото времето – то тече еднакво бързо за всички, но има часови разлики, заради които си въобразяваме, че печелим време.
Не мисля, че да не завършиш нещо е грешка – не мисля, че да не попълниш квадрачето на теста е неправилно само защото можеш да разчиташ на късмета, вместо на себе си.
Оставяй празни места... За да може някой друг да ги попълни.
Недоизказаното казва повече от думите...
Думите са сила, но мълчанието е мощ...
Май е време да започнем нещо ново...