Да го отмиеш с добре напоената гъба и никой да не го е видял, да не го е запомнил, да не знае...
Но има и такива, в които ти се ще да пишеш с перманентен маркер по бялата дъска на паметта си.
И те да остават.
И да оставаш в тях.
Заедно с тях.
Да гориш, а снегът да те охлажда.
Да погледнеш нагоре и да виждаш всяка снежинка.
Да знаеш, че тя ще се разтопи при допир с лицето ти като целувка, но въпреки всичко да те е докоснала.
Да е летяла.
За да стигне до теб. Точно до теб.
Дори и ти да си единственият, който я забелязва.
Има моменти, които искаш да сънуваш.
Всяка вечер.
Затвориш ли очи, те да са пред теб.
И да чувстваш, как всичко е възможно.
И как най-сетне си щастлив.
Да не пускаш маркера и да рисуваш, и да рисуваш, и да рисуваш...
И да няма какво да отмие чувството.
Тебеширът е нетраен.
Маркерът също.
Светът е тебеширен, но въпреки това нарисувай дъга.
Добре, че поне в училище смениха черните дъски...
