Поетът без поезия

Трудно е да си поет без мастило,
музикант без слух,
 художник без очи.
 Трудно е и да си поет без лист,
музикант без инструмент,
 художник без четка.
Ужасяващо е да си поет без поезия,
 музикант без мелодия,
 художник без цвят...

Макар и така...
Поетът има идея,
 Музикантът има поезия,
художникът въображение...
Ръцете са едни.
И поетът свири,
музикантът пише,
художникът рисува...
Със сажди, с голи пръсти.
Без четка.
Без лист.
 Без цвят...
 Но кой знае... Някой ден може би ще бъде Ван Гог...

Четири прости правила

Когато загубиш вещ, почваш или да я търсиш или я забравяш.
Когато се загубиш, трябва да седиш на едно място, за да те намерят.
Когато се загубиш в себе си, трябва да се върнеш назад, за да се намериш.
Когато се загубиш почват да те търсят и не те забравят.

Ако те отрият или ти се карат, или ти се радват.
Ако се откриеш или мрънкаш заради загубеното време във връщане, или се радваш, че си отново ти.

Вещта.
Тялото.
Мисълта.
Преливат се.

За да не се губиш - не забравяй.
За да не губиш - внимавай.
За да не съжаляваш - дишай.
За да се откриеш - търси.

Празнотота изпълва.
А мислите, очите са празни.
Блясъкът е пълен.
Но всъщност е отражение.
Гледам се в огледалото. И всеки изминал миг е размазан. Всеки спомен е някога. А някога-то се усеща като никога. Не съществува. Не е било. Няма и да бъде.
Никога повече.
Празнотата е пълна като Луна.
По новолуние...

Ако морето беше човек, би завидяло на плажа.
Не заради чадърите по него, пазещи от жарката светлина.Не заради капанчета, утоляващи всяка жажда или глад с долнопробни изделия.
НЕ заради хилядите милиони песъчинки, събиращи хилядите истории на плажуващи.
А заради прекрасната гледка...
Заради безкрая...
Заради изгревите, раждащи се от водата и заради залезите, потъващи зад планината.
Ех, да можеше морето да се погледне през очите на пясъка.
И за момент да разбие вълните, да избистри водата, да приветства мидите и да освободи свободата, кървяща от пулсиращите му съдове...
Морски.
С червени платна.
Срещу всичко.
Срещу вятъра.
Срещу простора.
Отвъд мъглата от песъкливи игри.
За да почувстваш поне веднъж, че си част от безкрая.
Макар и единствените красиви миди и морски кончета, до които да се докоснеш, да са тези от плажната ти кърпа...

Всеки копнее за целувка...
Вятърът за платно, което да изпълни.
Вълната за брега, който да погали.
Слънцето за слънчоглед, който да събуди.
Дъждът за листо, което да съживи.
Четката за хартията, която да докосне и одухотвори.
Боята за сивота, която да разнежи и чийто цветове да разложи.
Мъглата за дъга, която да я спаси.
Всеки копнее за целувка.
За която да говорят.
За която да творят.
За която да живеят...

Някой горе май си прави кино вечер.
Виждат се отблясъци.
И звук като от правене на пуканки.
Пук – пук – пук.
Съседите ми имат машина от пуканки?
Ще ги накарам някой път да ме почерпят.
А дотогава, мисли за пуканки...ех...
Пак светна – явно е весела компания и си правят снимки.
За спомен...
Или за фейсбук?
Както и да е. Не ми е работа.
Книгата ми е прекалено интересна, а нощта прекалено нежна и уютна за излишни разсъждения.
Макар, че има ли излишна мисъл?
Та тя не е лишей, не е и плесен, а приятното мъхче от северната страна на дървото.
Онова, което виждаш, докато си се отнесъл някъде, някога, в мечти, съзерцавайки небето.
Онова, което те измъква от унеса, като внезапно завалял дъжд.
Онова, което те стряска, връща към реалността, когато внезапно осъзнаеш, че закъсняваш.
Впрочем, аз нямам съседи отгоре.
На най-високия етаж съм.
Тогава кой си прави пуканки?
И ето, лъхва ме съблазняваща миризма на дъжд и приятна хлад от притворения прозорец...
Какво по-приятно от лятна буря...
Но не от онея, странните, страшните, а прекрасна, животворна, след която денят е просто по-хубав, по-свеж, по-летен...
И тогава знаеш – и горе хапват пуканки, и горе гледат кино, гледат нас...

Сълзите за един са мечта дъжд за друг.
Всяка карта има две страни.
Всяка врата - две брави.
Дали ще я отвориш или затвориш,
Дали ще спечелиш или ще загубиш е мимолетно, кратко, вълшебно като времето, необходимо на сълзата да се отрони от окото...