Ритъмът, който ме преследва не е свързан с бибиткането на клаксоните и псувните на шофьорите.
Не е и спокойното туптене на сърцето ми.
Ритъмът, който ме съпътства не е звукът от отварянето на прозореца сутрин или шума на хладния вятър, който ме обвива през зимата.
Не е и звукът от отварянето на хладилника.
Не е и гръмотевицата, която ме кара да се завия още по-дебело и да се сгуша още повече под одеялото.
Не мисля, че има нещо общо с крясъците на непознатите или пък упреците на познатите.
Звукът, който ме събужда не е алармата, а някоя хубава песен, която съм избрала предишната вечер.
Или пък точната песен за точния момент, която изведнъж зазвучава в главата ти.
И начинът, по който тупти сърцето ти точно преди някое предизвикателство, когато цялото ти тяло трепери под въздействието на адреналина, когато си блед, но чувстваш, че си на правилното място и че така се бориш със страха, че след това ще си заслужил честно почивката и насладата от постигнатото.
Саундтракът към моя живот не е симфония, нито пък концерт за пиано, не е гениално произведение или майсторски кавър. Той дори не е песен, а само изпаряващото се чувство, което може да е било радостно в един и нещастно в следващия момент...
Санудтракът към моя живот не може да се слуша от никой друг. Саундтракът е може би добър, а филмът струва ли?
четвъртък, 15 октомври 2009 г.
петък, 1 май 2009 г.
Пролет е, мирише на люляк, улицата е изпълнена с тукощо разлистили се цветове. Чувствам живота, чувствам новото начало и надеждата и свободата и спасението...
Дали вали, защото ми е тъжно или ми е тъжно защото вали.
Трябва ли отново да се съблека, за да знам, че съм истинска?
Трябва ли отново да усетя как се разпуква гръбначният ми стълб, така както пролетните цветя повдигат своите стълбчета, събуждат се от зимната дрямка?
Пролет е, мирише на люляк, улицата е лилава, бяла...
вторник, 24 февруари 2009 г.
понеделник, 23 февруари 2009 г.
петък, 20 февруари 2009 г.
Аз съм късче, шепичка земя...
Аз съм късче, шепичка земя...
Аз съм стръкче нежност и цветя...
От мен през пролетта се разлистват Зелената Кралица,
а през зимата започва съня на Снежната Царица.
Сърцето ми не е от лед, а просто заледено.
Когато дойде пролет, то ще омекне,
Ще се измъкне от оковите,
От черупката
И ще започне да тупти...
Когато дойде пролетта то ще пулсира и трепти.
Когато дойде пролетта ще разцъфна, ще оживея...
Сега съм сгушена под юргана на Зимата, самичка, замръзнала...
Симфония в черно
Музиката прелива във всички цветове на дъгата, а
костюмът на диригента е черен.
Черното е най-странният цвят.
То е всичко и нищо.
То е дъгата и тъмата.
То е любовта и омразата.
И раздялата.
И болката.
То е и топлината от похвалата.
И жертвата.
И възхвалата.
То е болката.
И разбирането.
И състраданието.
костюмът на диригента е черен.
Черното е най-странният цвят.
То е всичко и нищо.
То е дъгата и тъмата.
То е любовта и омразата.
И раздялата.
И болката.
То е и топлината от похвалата.
И жертвата.
И възхвалата.
То е болката.
И разбирането.
И състраданието.
четвъртък, 19 февруари 2009 г.
Исках да пипна снежинка – но секунда след като я хванах тя се изпари безследно...
Исках да вървя по белия сняг без да го нацапам. По този, неотъпкания, белия съвършения...
Но се наложи да стъпя...
Исках да направя снежен ангел. Да легна и разперя ръце сякаш нищо няма толкова голямо значение, колкото даденият момент.
Но легнах и се намокрих...
Не искам да гледам живота изпод стъклен похлупак, зад снежния прозорец, а искам да го слушам как диша и да чувам как трепти, когато гръдният му кош се изпълва с въздух.
Не искам да трябва, а искам да може – дори когато снежинката я няма, дори когато стъпвам, дори когато съм мокра...
Абонамент за:
Публикации (Atom)