Чудото за един е чиста случайност за другиго...

Само сенки на образи

Бързите стъпки от новозапочнатото хоро -
и всеки миг си във въздуха.
Долепваш се до земята, но после изчезва.
Маковете като свещи -
горят очите.
Ръце, миришещи на лимон -
Не ухаят, а искрят.
Ритъмът се ускорява,
пулсът - притъпява.
Една нова Галактика -
но не от мляко.
Не се разтича, не полепва по пръстите.
Те ухаят на лимон и на нещо като сянка на вяра...

Не искаше да остарява. Но отпускащатa й се с всеки рожден ден кожа, появяващитет се нови бръчици, й напомняха, че времето не може да спре.
Нямаше как да надбяга годините.
Нямаше как да излети след времето.
Купила си бе билет. Качвайки се на поредната година,поредния само-лет, носеща куфарите, чакаща поредния самолет.
Тогава я осени идеята да пътува все на запад – така щеше да увеличи всяка година, да забави времето – да самозалъже илюзиите си...
Беше на 20...
Светът, времето бяха пред нея.
А тя се качваше на самолета.
Не искаше да остарява.
Не искаше косите й да побеляват,
Очите да потъмняват и помъдряват,
Тялото да се отпуска.
Искаше зъбите й да са все така бели,
устните все така изразително червени,
очите – блестящи от малките радости.
Но искаше и да гледа как растат децата й, как всеки ден преоткриват части от света,
Разбират го, обясняват си го, порастват, обясняват го на своите деца.
Нямаше как да има и двете. Трябваше да избере.
Последното повикване за поредния самолет я върна към реалността.
Но къде бе прибрала билета?

Мирисът на окосената трева е кислород за моите алвеоли. Просмуква се, преплита се – искам да остане завинаги мой.
Но завинаги няма.
Мирисът на токущо разпъпил се люляк залива всяко късче земя.
И искам да го вдишам завинаги.
Но завинаги няма.
Лалетата са чисто нови, пъстри, ухаещи – те са моето дихание.
Зюмбюлът – моите очи.
И друго щастие няма.
И не са завинаги.
За-вина-ги.
Имам ли вина, че завинаги няма?

Черно-белите филми свършиха.
Свършиха и чисто белите дни.
И чисто черните нощи.
Някой рано се събуди, извади палитрата и нашари дългите си руси кичури. Капки боя се стичаха по пръстите, докосващи клоните, белосващи разпукващите се цветове.
Диханието й се разнесе и улицата замириса на ново,
на свежест, на пролет...
И всички знаеха, защото усещаха - черно-белите филми ги нямаше вече...
Поне засега...

Огънят не пари, не гори.
Ако знаеш как да го докоснеш.
Ако знаеш как да се допреш.
До свещта. До лампата. До слънцето.
До светлината.
Ако не знаеш, ако не искаш -
те е страх, то е страх.
Ако те е страх - няма да разбереш.
Че огънят не пари, не пламти, не жигосва.
А само озарява.
За да има светлина...