Миналото, Настоящето и Бъдещето се събраха...
Отдавна не се бяха виждали...
Отдавна не се бяха ръкостискали...
Миналото се усмихна,
Настощето отвори уста,
Бъдещето погледна.
Миналото се смееше,
Настоящето заговори,
Бъдещето мълчеше.
Миналото – черно-бяло
Настоящето цветно,
Бъдещето – неизвестно.
Миналото и Настоящето се спогледаха,
Разбраха се, запяха.
Когато Миналото и Настоящето приключиха разговора си,
Бъдещето заговори...
но останалите бяха вече изчезнали...

Думите не трябва да пробождат, а да изгарят.
Не трябва да разкъсват. Трябва да са извезани...
Не трябва да пронизват - а да са нанизани като красиви перли.
Не трябва да лъхат на грубост и гняв, а да ухаят на рози.
Не трябва да те вцепеняват, а да топлят като меко одеяло.
Не трябва да гърмят като развалила се тонколона, а да трептят като тон.
Не трябва да те изсушават, а да утоляват жаждата ти и да се леят като водата.
Не трябва да те удрят – а да галят като надяваща се, вярваща ръка...
Трябва да са вълнисти като токущо разпусната плитка.
Трябва да са буйни като всяка вълна, но утихващи и запомнящи се...

Чудото за един е чиста случайност за другиго...

Само сенки на образи

Бързите стъпки от новозапочнатото хоро -
и всеки миг си във въздуха.
Долепваш се до земята, но после изчезва.
Маковете като свещи -
горят очите.
Ръце, миришещи на лимон -
Не ухаят, а искрят.
Ритъмът се ускорява,
пулсът - притъпява.
Една нова Галактика -
но не от мляко.
Не се разтича, не полепва по пръстите.
Те ухаят на лимон и на нещо като сянка на вяра...

Не искаше да остарява. Но отпускащатa й се с всеки рожден ден кожа, появяващитет се нови бръчици, й напомняха, че времето не може да спре.
Нямаше как да надбяга годините.
Нямаше как да излети след времето.
Купила си бе билет. Качвайки се на поредната година,поредния само-лет, носеща куфарите, чакаща поредния самолет.
Тогава я осени идеята да пътува все на запад – така щеше да увеличи всяка година, да забави времето – да самозалъже илюзиите си...
Беше на 20...
Светът, времето бяха пред нея.
А тя се качваше на самолета.
Не искаше да остарява.
Не искаше косите й да побеляват,
Очите да потъмняват и помъдряват,
Тялото да се отпуска.
Искаше зъбите й да са все така бели,
устните все така изразително червени,
очите – блестящи от малките радости.
Но искаше и да гледа как растат децата й, как всеки ден преоткриват части от света,
Разбират го, обясняват си го, порастват, обясняват го на своите деца.
Нямаше как да има и двете. Трябваше да избере.
Последното повикване за поредния самолет я върна към реалността.
Но къде бе прибрала билета?

Мирисът на окосената трева е кислород за моите алвеоли. Просмуква се, преплита се – искам да остане завинаги мой.
Но завинаги няма.
Мирисът на токущо разпъпил се люляк залива всяко късче земя.
И искам да го вдишам завинаги.
Но завинаги няма.
Лалетата са чисто нови, пъстри, ухаещи – те са моето дихание.
Зюмбюлът – моите очи.
И друго щастие няма.
И не са завинаги.
За-вина-ги.
Имам ли вина, че завинаги няма?