Рибата искаше да лети, но нямаше криле.
Птицата искаше да плува, но нямаше хриле.
Човекът искаше да може, но се страхуваше.
Аз искам да имам тези откраднати мигове, когато сме само аз и ти, когато сякаш целият останал свят не съществува, когато е достатъчна една целувка, за да се развали злата магия.
Уви приказките отдавна ги прочетохме.
И защо реалността не е понякога такава?
Защо трябва да се чувстваш празен, изморен, захвърлен, ненужен, измислен?
Защо няма кой да ти се зарадва искрено и очите му да стоплят твоите и накрая да се прегърнете с чиста любов, прехласнати един по другиго, нежелаещи да се пуснат...
Защо ни унищожиха приказките?
Защо им вярвах някога?

Кое кара думите в стих да се подредят?
Кое кара бухалите нощем да не спят?
Кой сутрин буди полята?
Кой лятото полива цветята?
Какво е надежда?
какво е свобода?
КОй, какво, кое,
пита всяко мъничко дете.
Та така и аз,като децата,
искам да докосна чудесата на земята...

Играем си с тебе на Дартс,
а аз мишена да стрелям не виждам.
Как ще вървиш без цел?
Как да се бориш без кауза?
Как да се будя, ако не дишаш?
Как да се храниш, ако не твориш?
Как да стрелям без цел?
Как да кипя, без идея?
Как ще постигнеш, ако не знаеш какво?

Лятото ми остави празни страници...
Луната мечтаеше за пълнолуние,
влакът за поредния красив залез,
а аз - лятото да не свършва.
НО свърши.
Стъмва се рано - влаковете подминават спирките в бяг към залеза.
Безримно.
Прошарените дървета ме гледат жално по улицата, цветовете на петууните окапват.
Тогава си мислих, че Слънцето няма повече да изгрее, че лъчите за тази година свършиха.
И точно тогава ме изненада.
Съдбоносните дни са ярост на тезгях и когато се опиташ да срежеш мълчанието, ножът ти опира в мислите, че все пак промяната гори.
Когато понечиш към котлона и си напът да се опариш - мигът замръзва и можеш да върнеш сякаш времето назад!
Ще дойде нова пълнолуние...
Влакът ще срещне изгрева и ще се влюби повече в него.
Ще дойде ново лято.
И отново ще се влюбя в него...

Любовта ни е като цъфнал люляк през зимата...
Необичайна...
Неочаквана...
Невъзможна...
На теория...
А, на практика...
Все още съществува...
Любовта ни е като цъфнал люляк през зимата...
Някои говорят, че това вещае лоши новини...
А за мен, е чисто чудо...
Какво прави човек с чудесата?
Възхищава им се и не ги разбира...
Но вярва, че съществуват...

Любимата ми песен

За 3 минути всички са едно.
Подскачат - не падат.
Пищят - не реват.
Пеят - не плачат.
Пият - не повръщат.
Преживяват.
Изживяват.
Запомнят - не забравят.
Този момент остава завинаги.
И те ще го помнят със сърцата си.
С душите си.
С всяка една остаряваща клетка.
Ще помнят песента, която се е леела по стадиона от уста на уста.
Ще помнят тътена в краката от звука на китарите и ритъма на барабаните.
Всяка една изпята дума ще достига до всеки.
Ще стига за всеки.
Ще е достатъчна.
Дори на следващия ден всички да са прегракнали,
недоспали,
миришещи на бира,
цигари и дим.
Няма значение.
За 3 минути всички са едно.
И любимата ти песен става любима на всички...

Любовта е като празен магазин за обувки, в който токущо са свършили твоя номер.
Любовта е като затворен плод-зеленчук, в който токущо са свършили черешите, които щяха да подсладят соления ти ден.
Опитал си се да изхарчиш последните стотинки, но няма къде.
Какво ще правиш? Хвърляш ги на просяка на улицата.
И не се чудиш дали е сляп, глух, ням, осакътен...
Просто ги хвърляш в картонената кутия -
Така, за късмет...
Защото любов не се купува...