Спринт с вятъра

Затаих дъх.
За да запазя тишината. И нейните кристални очи.
За да го чуя.
За да притворя очи.
И да го видя.
За да надбягам вятъра.
Но, той се спря.
Обърна се и ми намигна.
-Хайде! Не бързаш ли и ти с мен? Няма ли да се съзтезаваме?
Не знаех, че говори.
Не знаех, че бих могла да го видя.
Не, знаех, че пее като камбана.
А очите му блестят.
Исках да го оставя да ме победи.
Защото беше заслепяващ.
Опияняващ.
Възхитителен.
Знаеше накъде отива и защо.
Знаеше и как.
Чакаше само момента, за да...
Затаих дъх.
Жалко, че няма фотофиниш?
Кой ли спечели...



А някъде там, в далечината, зад праха на вечността... Те продължаваха да бягат.
Заедно...

Животът е дар.
Един дъх.
Започва с плач.
И с мъките на майката. Която се бори точно толкова яростно за живота ти, колкото и ти.
Която те е пазила.
От чието тяло си част. Една клетка, която се превръща в живот. И в душа.
Която продължава да те пази и да се тревожи дори когато пораснеш.
Която не може да заспи, ако не знае, че си добре.
Която те придържа да не паднеш, когато правиш първите си стъпки.
И зад която се скриваш, когато си уплашен.
Първата дума, която научаваш.
Първата дума, която почваш да пишеш.
Първата, чиято ръка държиш преди да стъпиш за пръв път в училище.
Първата ти приятелка.
С която ходиш по дълги разходки.
С която опитваш безброй торти, за да намериш правилната.
Която ти дава кураж дори когато сам не си вярваш.
Тази, която не спира да вярва в теб.
И никога не се съмнява в теб.
И така, животът отминава.
Животът е подарък.
От Нея.
Който ти отваряш. Скъсваш хартията и се бориш докрай.
До последен дъх.
И с последен плач...
А тя винаги си остава Първата ...



21-07-2011

Борех се с паяжината. Омотаваше краката ми.

Откраданите мигове са си само мои.
Като да си единственият буден в 2 часа през нощта.
И единствените шумове, които долавяш, да са от пантите на прозореца или от клатещите се листа на цветята на балкончето ти.
Или като самотните лампи по улицата, чиято светлина огрява единствено и само твоите отворени очи.
Или като формата на капката боя точно преди да я нанесеш върху листа хартия.
Или като идеята преди да я осъществиш...
А може би и като единствения ти изход, когато си омотан в паяжина.
Но паяжината се разтваря само от капчица вода...
Защо тогава след дъжд паяжините са най-красиви?

Лятна без образия

Обичам лятото.
С приятното разсейване. И чувството за съзвучие.
С усещането, че времето за пръв път те чака, а не издърпва килима изпод краката ти.
И ти вещае неповторими преживявания.
С прошарените поля и слънчогледите, събиращи свежата слънчева магия.
Със замаяните погледи и разхлаждащия бриз...
С пясъка, който старателно се опитваш да отмиеш след ден на плажа.
Но и същият пясък от пясъчни емоции, които са малките прашинки във водовържета и въпреки това запълващи чашата ти...
Не звучи ли като хубав коктейл?

Никой не обича да му се случват лоши неща...
Но тъмнината учи, а вятърът разказва приказки.
Дори когато нощта мълчи.
Дори когато смехът е тих.
Дори когато слънцето го няма.
Нощта е красива.
И млада, и нежна, и пряма.
И нашепва красиви слова.
Когато се разхождаш по улицата.
Когато няма никой друг.
Когато ритъмът е звукът от обувките.
А тонът е шумът на листата.
И мелодията е на върха на устните...
Ех, да можеше летните вечери никога да не свършват...

От едната страна на Стената се допираше до студения бетон Тя, улавяше диханието на измиращите картини, отчаяните графити. Тя. Допряла бе снежно-белите си ръце и лицето си и се чудеше как това парче бетон я разделя от възлюбения й.
А Той тичаше.
Тичаше към Нея.
От другата страна на Стената.
Между телените мрежи с окървавени нозе, жаден за това и Той да докосне Стената там, където до скоро се бяха отбелязвали очертанията на устните Й върху пресния спрей.
Чу се изстрел и след малко Той усети топлината, обливаща гърдите. Не можеше да тича вече.
Сакото му бе хванала сянката на настоящето. Миналото остана в Него, а бъдещето Й принадлежеше...
Отпусна се и падна назад малко преди да стигне до Стената.
Очите останаха дълго вперени в облаците...
Същите облаци, които само за миг прекосиха Стената и бяха при Нея.
И Той се успокои – Небето ги свързваше и Тя щеше да знае – миналото ги свързваше, Стената, която ги разделяше цял живот, сега ги свързваше, защото макар и от двете й страни, те бяха по-близко, от колкото някога са били.
Дори след години, когато Стената падна, рисунките по нея продължаваха да пазят спомена за първото и последното дихание, за новите облаци и старите грижи, за любовта, която оживя, дори и омъртвена.
Защото за миг времето беше спряло.
Мигът замръзна там и се спусна като ситни капчици перлен дъжд, изпълвайки сълзящите очи на Роса – легнала на пейката в градинката пред дома си. Чудеше се кога дъждът най-сетне ще спре, кога ще се реши да се прибера у дома и да измие миналото, вкопчило се свирепо в кожата й.
Сега, на хиляди километри от нея, сред саваните на Африка, малко момче тичаше за живота си в най-горещия ден от години насам.
Жаждата изгаряше гърлото му. Кога ли най-сетне щеше да завали? За миг той спря, уж да почине, но легна на земята, усети жарта й и се унесе в несвяст....
Не можеше повече. Дотук беше... Засънува за момиче, с златни коси и пъстроцветни очи.
В очите й се отразяваха капките и всяка променяше цвета си. Жалко, че беше нощ – иначе Роса щеше да забележи дъгата и да разбере, че само след дъжд има дъга.
Изливаше се на тънки струи, потайно прозрачен, хладен, блажен.
Отвори очи и не можа да повярва – лежеше под дъга насред саваната.
Дали сънят бе неин или негов?
Дали ги свързваше?
Затворих книгата, допих последната глътка вода от бутилката...
Обух обувките и завързах връзките.
Всичко ни свързва, стига да имаме очите да го видим и желанието да му се доверим...

Има моменти, в които ти се ще да изтриеш всичко, сякаш е написано с тебешир на черна дъска.
Да го отмиеш с добре напоената гъба и никой да не го е видял, да не го е запомнил, да не знае...
Но има и такива, в които ти се ще да пишеш с перманентен маркер по бялата дъска на паметта си.
И те да остават.
И да оставаш в тях.
Заедно с тях.
Да гориш, а снегът да те охлажда.
Да погледнеш нагоре и да виждаш всяка снежинка.
Да знаеш, че тя ще се разтопи при допир с лицето ти като целувка, но въпреки всичко да те е докоснала.
Да е летяла.
За да стигне до теб. Точно до теб.
Дори и ти да си единственият, който я забелязва.
Има моменти, които искаш да сънуваш.
Всяка вечер.
Затвориш ли очи, те да са пред теб.
И да чувстваш, как всичко е възможно.
И как най-сетне си щастлив.
Да не пускаш маркера и да рисуваш, и да рисуваш, и да рисуваш...
И да няма какво да отмие чувството.
Тебеширът е нетраен.
Маркерът също.
Светът е тебеширен, но въпреки това нарисувай дъга.
Добре, че поне в училище смениха черните дъски...