Всеки копнее за целувка...
Вятърът за платно, което да изпълни.
Вълната за брега, който да погали.
Слънцето за слънчоглед, който да събуди.
Дъждът за листо, което да съживи.
Четката за хартията, която да докосне и одухотвори.
Боята за сивота, която да разнежи и чийто цветове да разложи.
Мъглата за дъга, която да я спаси.
Всеки копнее за целувка.
За която да говорят.
За която да творят.
За която да живеят...

Някой горе май си прави кино вечер.
Виждат се отблясъци.
И звук като от правене на пуканки.
Пук – пук – пук.
Съседите ми имат машина от пуканки?
Ще ги накарам някой път да ме почерпят.
А дотогава, мисли за пуканки...ех...
Пак светна – явно е весела компания и си правят снимки.
За спомен...
Или за фейсбук?
Както и да е. Не ми е работа.
Книгата ми е прекалено интересна, а нощта прекалено нежна и уютна за излишни разсъждения.
Макар, че има ли излишна мисъл?
Та тя не е лишей, не е и плесен, а приятното мъхче от северната страна на дървото.
Онова, което виждаш, докато си се отнесъл някъде, някога, в мечти, съзерцавайки небето.
Онова, което те измъква от унеса, като внезапно завалял дъжд.
Онова, което те стряска, връща към реалността, когато внезапно осъзнаеш, че закъсняваш.
Впрочем, аз нямам съседи отгоре.
На най-високия етаж съм.
Тогава кой си прави пуканки?
И ето, лъхва ме съблазняваща миризма на дъжд и приятна хлад от притворения прозорец...
Какво по-приятно от лятна буря...
Но не от онея, странните, страшните, а прекрасна, животворна, след която денят е просто по-хубав, по-свеж, по-летен...
И тогава знаеш – и горе хапват пуканки, и горе гледат кино, гледат нас...

Сълзите за един са мечта дъжд за друг.
Всяка карта има две страни.
Всяка врата - две брави.
Дали ще я отвориш или затвориш,
Дали ще спечелиш или ще загубиш е мимолетно, кратко, вълшебно като времето, необходимо на сълзата да се отрони от окото...

Спринт с вятъра

Затаих дъх.
За да запазя тишината. И нейните кристални очи.
За да го чуя.
За да притворя очи.
И да го видя.
За да надбягам вятъра.
Но, той се спря.
Обърна се и ми намигна.
-Хайде! Не бързаш ли и ти с мен? Няма ли да се съзтезаваме?
Не знаех, че говори.
Не знаех, че бих могла да го видя.
Не, знаех, че пее като камбана.
А очите му блестят.
Исках да го оставя да ме победи.
Защото беше заслепяващ.
Опияняващ.
Възхитителен.
Знаеше накъде отива и защо.
Знаеше и как.
Чакаше само момента, за да...
Затаих дъх.
Жалко, че няма фотофиниш?
Кой ли спечели...



А някъде там, в далечината, зад праха на вечността... Те продължаваха да бягат.
Заедно...

Животът е дар.
Един дъх.
Започва с плач.
И с мъките на майката. Която се бори точно толкова яростно за живота ти, колкото и ти.
Която те е пазила.
От чието тяло си част. Една клетка, която се превръща в живот. И в душа.
Която продължава да те пази и да се тревожи дори когато пораснеш.
Която не може да заспи, ако не знае, че си добре.
Която те придържа да не паднеш, когато правиш първите си стъпки.
И зад която се скриваш, когато си уплашен.
Първата дума, която научаваш.
Първата дума, която почваш да пишеш.
Първата, чиято ръка държиш преди да стъпиш за пръв път в училище.
Първата ти приятелка.
С която ходиш по дълги разходки.
С която опитваш безброй торти, за да намериш правилната.
Която ти дава кураж дори когато сам не си вярваш.
Тази, която не спира да вярва в теб.
И никога не се съмнява в теб.
И така, животът отминава.
Животът е подарък.
От Нея.
Който ти отваряш. Скъсваш хартията и се бориш докрай.
До последен дъх.
И с последен плач...
А тя винаги си остава Първата ...



21-07-2011

Борех се с паяжината. Омотаваше краката ми.

Откраданите мигове са си само мои.
Като да си единственият буден в 2 часа през нощта.
И единствените шумове, които долавяш, да са от пантите на прозореца или от клатещите се листа на цветята на балкончето ти.
Или като самотните лампи по улицата, чиято светлина огрява единствено и само твоите отворени очи.
Или като формата на капката боя точно преди да я нанесеш върху листа хартия.
Или като идеята преди да я осъществиш...
А може би и като единствения ти изход, когато си омотан в паяжина.
Но паяжината се разтваря само от капчица вода...
Защо тогава след дъжд паяжините са най-красиви?

Лятна без образия

Обичам лятото.
С приятното разсейване. И чувството за съзвучие.
С усещането, че времето за пръв път те чака, а не издърпва килима изпод краката ти.
И ти вещае неповторими преживявания.
С прошарените поля и слънчогледите, събиращи свежата слънчева магия.
Със замаяните погледи и разхлаждащия бриз...
С пясъка, който старателно се опитваш да отмиеш след ден на плажа.
Но и същият пясък от пясъчни емоции, които са малките прашинки във водовържета и въпреки това запълващи чашата ти...
Не звучи ли като хубав коктейл?