Някои неща не се променят.
Трансформират се, но по същност са замръзнали.
Като водата - стане ли топло, ледът се стопява.
Помня я. Не знам дали някой друг ще си я спомни.
Не беше отдавна.
Пиеше винаги Лате с кокос.
Но със соево мляко.
Той я научи.
Косите и останаха разрошени, въпреки че той се опитваше да ги приглади.
Да изправи буклите.
Да изостави кецовете и да се качи на токчета.
Но...
Не можеш да избягаш от себе си.
Все така забързана.
Със слушалки в ушите.
Но пулсът на на града не я напускаше.
Щеше да замине. Само и само да е с него. Близо до него. Заради него.
Мислеше, че не може да диша без него.
И не можеше.
Докато в един ден той просто спря. Спря да я обича.
И тя изтърпя.
Премина през всички унижения. Вярваше, че ще се върне.
Че ще я види. Че ще я познае. Че ще се сети, че е сгрешил.
През това време беше на апнея.
Затаила дъх.
Чакайки въздуха.
Но въздухът се превърна във вятър.
И я отвя.
Тогава тя потопи глава във водата и разбра:
" Значи просто трябва да ми пораснат хриле. Щом няма въздух ще се науча да дишам вода."
Латето все още я чака. С кокос.
Някои неща не се променят.

Да се разхождащ нощем из града е като да си откраднеш последната лъжица течен шоколад - сладка, тиха и вълшебна.
На тъмно всичко е различно - тайнствено, примамливо.
На тъмно виждаш светлината и се бориш за нея, осъзнаваш колко ти е важна.

Но тъмнината учи, а вятърът разказва приказки.

Дори когато нощта мълчи.

Дори когато смехът е тих.

Дори когато слънцето го няма.

Нощта е красива.

И млада, и нежна, и пряма.

И нашепва красиви слова.

Когато се разхождаш по улицата.

Когато няма никой друг.

Когато ритъмът е звукът от обувките.

А тонът е шумът на листата.

И мелодията е на върха на устните...

Ех, да можеше летните вечери никога да не свършват...

Историята не е за събитията, а за хората, които са събития.
Не всеки оставя стъпките си в пръстта, в пясъка, но рано или късно всеки ще положи тялото си в нея, ще разпръснат прахта му във водата.
И тогава ще остане само историята.
Историята за събитието-човек.
Ако го има.
Ако го няма - ще го забравим. Ще стъпваме по земята, без да чуваме крясъцитена настъпените. Те са камофлаж.
На миналото.
На някога-то.
Което вече е никога.
Историята е за хората.
Но никой не я чете...

Обичаш ли да гледаш нагоре, когато вали сняг?
Да се въртиш в кръг с усмивка.
С отворени очи
За първи път през тази година.
Няма нещо по-чисто от снежинката.
Небесната сълза.
Няма нещо по-тъжно и по-весело едновременно.
Тъжно - лятото си е тръгнало невъзвратимо.
Весело - покрива мръсотията, децата играя, за първ път всичко е бяло.
Но не заради сватба...
Заради погребението на лятото...
Обичам да гледам нагоре, когато вали сняг.
Защото знам, че някога от това небе отново ще ми се усмихне слънцето.
Обичам да гледам нагоре, когато вали в очите ми...
Снежинките са сълзи от небето.
Поне с тях никой не може да разпознае, когато плача...

Поетът без поезия

Трудно е да си поет без мастило,
музикант без слух,
 художник без очи.
 Трудно е и да си поет без лист,
музикант без инструмент,
 художник без четка.
Ужасяващо е да си поет без поезия,
 музикант без мелодия,
 художник без цвят...

Макар и така...
Поетът има идея,
 Музикантът има поезия,
художникът въображение...
Ръцете са едни.
И поетът свири,
музикантът пише,
художникът рисува...
Със сажди, с голи пръсти.
Без четка.
Без лист.
 Без цвят...
 Но кой знае... Някой ден може би ще бъде Ван Гог...

Четири прости правила

Когато загубиш вещ, почваш или да я търсиш или я забравяш.
Когато се загубиш, трябва да седиш на едно място, за да те намерят.
Когато се загубиш в себе си, трябва да се върнеш назад, за да се намериш.
Когато се загубиш почват да те търсят и не те забравят.

Ако те отрият или ти се карат, или ти се радват.
Ако се откриеш или мрънкаш заради загубеното време във връщане, или се радваш, че си отново ти.

Вещта.
Тялото.
Мисълта.
Преливат се.

За да не се губиш - не забравяй.
За да не губиш - внимавай.
За да не съжаляваш - дишай.
За да се откриеш - търси.

Празнотота изпълва.
А мислите, очите са празни.
Блясъкът е пълен.
Но всъщност е отражение.
Гледам се в огледалото. И всеки изминал миг е размазан. Всеки спомен е някога. А някога-то се усеща като никога. Не съществува. Не е било. Няма и да бъде.
Никога повече.
Празнотата е пълна като Луна.
По новолуние...

Ако морето беше човек, би завидяло на плажа.
Не заради чадърите по него, пазещи от жарката светлина.Не заради капанчета, утоляващи всяка жажда или глад с долнопробни изделия.
НЕ заради хилядите милиони песъчинки, събиращи хилядите истории на плажуващи.
А заради прекрасната гледка...
Заради безкрая...
Заради изгревите, раждащи се от водата и заради залезите, потъващи зад планината.
Ех, да можеше морето да се погледне през очите на пясъка.
И за момент да разбие вълните, да избистри водата, да приветства мидите и да освободи свободата, кървяща от пулсиращите му съдове...
Морски.
С червени платна.
Срещу всичко.
Срещу вятъра.
Срещу простора.
Отвъд мъглата от песъкливи игри.
За да почувстваш поне веднъж, че си част от безкрая.
Макар и единствените красиви миди и морски кончета, до които да се докоснеш, да са тези от плажната ти кърпа...

Всеки копнее за целувка...
Вятърът за платно, което да изпълни.
Вълната за брега, който да погали.
Слънцето за слънчоглед, който да събуди.
Дъждът за листо, което да съживи.
Четката за хартията, която да докосне и одухотвори.
Боята за сивота, която да разнежи и чийто цветове да разложи.
Мъглата за дъга, която да я спаси.
Всеки копнее за целувка.
За която да говорят.
За която да творят.
За която да живеят...

Някой горе май си прави кино вечер.
Виждат се отблясъци.
И звук като от правене на пуканки.
Пук – пук – пук.
Съседите ми имат машина от пуканки?
Ще ги накарам някой път да ме почерпят.
А дотогава, мисли за пуканки...ех...
Пак светна – явно е весела компания и си правят снимки.
За спомен...
Или за фейсбук?
Както и да е. Не ми е работа.
Книгата ми е прекалено интересна, а нощта прекалено нежна и уютна за излишни разсъждения.
Макар, че има ли излишна мисъл?
Та тя не е лишей, не е и плесен, а приятното мъхче от северната страна на дървото.
Онова, което виждаш, докато си се отнесъл някъде, някога, в мечти, съзерцавайки небето.
Онова, което те измъква от унеса, като внезапно завалял дъжд.
Онова, което те стряска, връща към реалността, когато внезапно осъзнаеш, че закъсняваш.
Впрочем, аз нямам съседи отгоре.
На най-високия етаж съм.
Тогава кой си прави пуканки?
И ето, лъхва ме съблазняваща миризма на дъжд и приятна хлад от притворения прозорец...
Какво по-приятно от лятна буря...
Но не от онея, странните, страшните, а прекрасна, животворна, след която денят е просто по-хубав, по-свеж, по-летен...
И тогава знаеш – и горе хапват пуканки, и горе гледат кино, гледат нас...

Сълзите за един са мечта дъжд за друг.
Всяка карта има две страни.
Всяка врата - две брави.
Дали ще я отвориш или затвориш,
Дали ще спечелиш или ще загубиш е мимолетно, кратко, вълшебно като времето, необходимо на сълзата да се отрони от окото...

Спринт с вятъра

Затаих дъх.
За да запазя тишината. И нейните кристални очи.
За да го чуя.
За да притворя очи.
И да го видя.
За да надбягам вятъра.
Но, той се спря.
Обърна се и ми намигна.
-Хайде! Не бързаш ли и ти с мен? Няма ли да се съзтезаваме?
Не знаех, че говори.
Не знаех, че бих могла да го видя.
Не, знаех, че пее като камбана.
А очите му блестят.
Исках да го оставя да ме победи.
Защото беше заслепяващ.
Опияняващ.
Възхитителен.
Знаеше накъде отива и защо.
Знаеше и как.
Чакаше само момента, за да...
Затаих дъх.
Жалко, че няма фотофиниш?
Кой ли спечели...



А някъде там, в далечината, зад праха на вечността... Те продължаваха да бягат.
Заедно...

Животът е дар.
Един дъх.
Започва с плач.
И с мъките на майката. Която се бори точно толкова яростно за живота ти, колкото и ти.
Която те е пазила.
От чието тяло си част. Една клетка, която се превръща в живот. И в душа.
Която продължава да те пази и да се тревожи дори когато пораснеш.
Която не може да заспи, ако не знае, че си добре.
Която те придържа да не паднеш, когато правиш първите си стъпки.
И зад която се скриваш, когато си уплашен.
Първата дума, която научаваш.
Първата дума, която почваш да пишеш.
Първата, чиято ръка държиш преди да стъпиш за пръв път в училище.
Първата ти приятелка.
С която ходиш по дълги разходки.
С която опитваш безброй торти, за да намериш правилната.
Която ти дава кураж дори когато сам не си вярваш.
Тази, която не спира да вярва в теб.
И никога не се съмнява в теб.
И така, животът отминава.
Животът е подарък.
От Нея.
Който ти отваряш. Скъсваш хартията и се бориш докрай.
До последен дъх.
И с последен плач...
А тя винаги си остава Първата ...



21-07-2011

Борех се с паяжината. Омотаваше краката ми.

Откраданите мигове са си само мои.
Като да си единственият буден в 2 часа през нощта.
И единствените шумове, които долавяш, да са от пантите на прозореца или от клатещите се листа на цветята на балкончето ти.
Или като самотните лампи по улицата, чиято светлина огрява единствено и само твоите отворени очи.
Или като формата на капката боя точно преди да я нанесеш върху листа хартия.
Или като идеята преди да я осъществиш...
А може би и като единствения ти изход, когато си омотан в паяжина.
Но паяжината се разтваря само от капчица вода...
Защо тогава след дъжд паяжините са най-красиви?

Лятна без образия

Обичам лятото.
С приятното разсейване. И чувството за съзвучие.
С усещането, че времето за пръв път те чака, а не издърпва килима изпод краката ти.
И ти вещае неповторими преживявания.
С прошарените поля и слънчогледите, събиращи свежата слънчева магия.
Със замаяните погледи и разхлаждащия бриз...
С пясъка, който старателно се опитваш да отмиеш след ден на плажа.
Но и същият пясък от пясъчни емоции, които са малките прашинки във водовържета и въпреки това запълващи чашата ти...
Не звучи ли като хубав коктейл?

Никой не обича да му се случват лоши неща...
Но тъмнината учи, а вятърът разказва приказки.
Дори когато нощта мълчи.
Дори когато смехът е тих.
Дори когато слънцето го няма.
Нощта е красива.
И млада, и нежна, и пряма.
И нашепва красиви слова.
Когато се разхождаш по улицата.
Когато няма никой друг.
Когато ритъмът е звукът от обувките.
А тонът е шумът на листата.
И мелодията е на върха на устните...
Ех, да можеше летните вечери никога да не свършват...

От едната страна на Стената се допираше до студения бетон Тя, улавяше диханието на измиращите картини, отчаяните графити. Тя. Допряла бе снежно-белите си ръце и лицето си и се чудеше как това парче бетон я разделя от възлюбения й.
А Той тичаше.
Тичаше към Нея.
От другата страна на Стената.
Между телените мрежи с окървавени нозе, жаден за това и Той да докосне Стената там, където до скоро се бяха отбелязвали очертанията на устните Й върху пресния спрей.
Чу се изстрел и след малко Той усети топлината, обливаща гърдите. Не можеше да тича вече.
Сакото му бе хванала сянката на настоящето. Миналото остана в Него, а бъдещето Й принадлежеше...
Отпусна се и падна назад малко преди да стигне до Стената.
Очите останаха дълго вперени в облаците...
Същите облаци, които само за миг прекосиха Стената и бяха при Нея.
И Той се успокои – Небето ги свързваше и Тя щеше да знае – миналото ги свързваше, Стената, която ги разделяше цял живот, сега ги свързваше, защото макар и от двете й страни, те бяха по-близко, от колкото някога са били.
Дори след години, когато Стената падна, рисунките по нея продължаваха да пазят спомена за първото и последното дихание, за новите облаци и старите грижи, за любовта, която оживя, дори и омъртвена.
Защото за миг времето беше спряло.
Мигът замръзна там и се спусна като ситни капчици перлен дъжд, изпълвайки сълзящите очи на Роса – легнала на пейката в градинката пред дома си. Чудеше се кога дъждът най-сетне ще спре, кога ще се реши да се прибера у дома и да измие миналото, вкопчило се свирепо в кожата й.
Сега, на хиляди километри от нея, сред саваните на Африка, малко момче тичаше за живота си в най-горещия ден от години насам.
Жаждата изгаряше гърлото му. Кога ли най-сетне щеше да завали? За миг той спря, уж да почине, но легна на земята, усети жарта й и се унесе в несвяст....
Не можеше повече. Дотук беше... Засънува за момиче, с златни коси и пъстроцветни очи.
В очите й се отразяваха капките и всяка променяше цвета си. Жалко, че беше нощ – иначе Роса щеше да забележи дъгата и да разбере, че само след дъжд има дъга.
Изливаше се на тънки струи, потайно прозрачен, хладен, блажен.
Отвори очи и не можа да повярва – лежеше под дъга насред саваната.
Дали сънят бе неин или негов?
Дали ги свързваше?
Затворих книгата, допих последната глътка вода от бутилката...
Обух обувките и завързах връзките.
Всичко ни свързва, стига да имаме очите да го видим и желанието да му се доверим...

Има моменти, в които ти се ще да изтриеш всичко, сякаш е написано с тебешир на черна дъска.
Да го отмиеш с добре напоената гъба и никой да не го е видял, да не го е запомнил, да не знае...
Но има и такива, в които ти се ще да пишеш с перманентен маркер по бялата дъска на паметта си.
И те да остават.
И да оставаш в тях.
Заедно с тях.
Да гориш, а снегът да те охлажда.
Да погледнеш нагоре и да виждаш всяка снежинка.
Да знаеш, че тя ще се разтопи при допир с лицето ти като целувка, но въпреки всичко да те е докоснала.
Да е летяла.
За да стигне до теб. Точно до теб.
Дори и ти да си единственият, който я забелязва.
Има моменти, които искаш да сънуваш.
Всяка вечер.
Затвориш ли очи, те да са пред теб.
И да чувстваш, как всичко е възможно.
И как най-сетне си щастлив.
Да не пускаш маркера и да рисуваш, и да рисуваш, и да рисуваш...
И да няма какво да отмие чувството.
Тебеширът е нетраен.
Маркерът също.
Светът е тебеширен, но въпреки това нарисувай дъга.
Добре, че поне в училище смениха черните дъски...

Отново ми пораснаха криле!
А си мислих, че по лопатките ми са останали само белезите от предишните мечти и предишните реалности, и предишните идеи, и предишните падения, и извисявания...
Отново ми пораснаха криле и пак мога да гледам напред, а не в краката си да не се спъна.
И отново мога да погледна нагоре и да вдишам леден въздух и да издишам облаче от топлина.
И отново мога да отворя очи и да знам, че мога.
И отново мога да си легна и да заспя с усмивка на лицето.
Отново ми пораснаха криле.
Но от старите ми останаха белезите...
Някой може пак да ги отреже, но това не означава, че няма да се върнат при мен...
Белезите са предишни рани, но следи за това, че си се преборил и че ще продължаваш да го правиш...
Докато отново ти пораснат криле ;)

dedicated to someone special

Всеки иска отговори.
Всеки иска да знае предварително какво ще му се случи.
Да е подготвен.
Да не го изненадат неприятно.
Но...
Вместо отговори, получаваме все повече въпроси.
Анализираме винаги случки пост фактум.
А някои изненади все пак се оказват приятни...