За празните места...

Всичко започна с люкентекстовете в часовете по немски – когато трябваше да попълваме оставените „дупки” с думички, за да може да се получи съдържателен, смислен текст. Понякога имаш „свободата да избираш” – можеш да избереш от предоставените думички, а не да си измисляш свои. А като цяло, за всяка празна кутийка има винаги по няколко възможности (в главата ти или на хартия) и все пак трябва да винаги да намериш правилната, доста странно... Иначе текстът не бил разбираем... Странно, защото в доста от случаите, когато го прочетеш първоначално без всички липсващи думички, схващаш смисъла му. Което или означава, че си много добър в разбирането, или че липсата не е съществена – празните пространства съществуват нагледно на листа, но в главата ти всичко е подредено.
След това дойдоха тестовете, в които пак трябва да попълваш кутийки, но този път имаш няколко възможности – няма място за въображение и импровизация – всичко е грешно без верния отговор. Най-важното при попълването на тест е никога да не оставяш празни места – дори и да не знаеш правилния отговор. Може пък да имаш късмет, може да го налучкаш случайно. Най- важното е да не оставяш празни места.
Когато ни изтъкват предмиствата на теста, излиза че той бил точен модел на живота – в него всичко трябва да е завършено, трябва да си прецизен, да не излизаш от квадрачетата с молива, да си сигурен в отговорите си, да поемаш понякога рискове, но най-важното – да не оставяш незапълнени квадрачета. Все едно пък това има нещо общо с незавършените дела.
Винаги е хубаво да започнеш нещо ново – първоначално ти е трудно да го откриеш, да се престрашиш да се хвърлиш, а после ти е трудно да го завършиш – страшно относителна работа... Почти колкото времето – то тече еднакво бързо за всички, но има часови разлики, заради които си въобразяваме, че печелим време.
Не мисля, че да не завършиш нещо е грешка – не мисля, че да не попълниш квадрачето на теста е неправилно само защото можеш да разчиташ на късмета, вместо на себе си.
Оставяй празни места... За да може някой друг да ги попълни.
Недоизказаното казва повече от думите...
Думите са сила, но мълчанието е мощ...
Май е време да започнем нещо ново...

Оставяй празни места... За да може някой друг да ги попълни.
Недоизказаното казва повече от думите...
Думите са сила, но мълчанието е мощ...
Май е време да започнем нещо ново...

Лесно е да предусетиш кога ще завали.
Небето се сгърчва сякаш, за да се сгуши и спаси- сякаш може нещо да противодейства.
Хората се забързват, за да не ги намокри дъждът – сякаш ще се разтопят.
За момент всичко утихва, заглъхва , няма значение.
Пада първата капка – на ръката ти, на очите ти, на челото ти.
Пада и всяка следваща и с всяка следваща дъждът се усилва, устремява се – сякаш за някъде бърза...
Замирисва на дъжд...
Замирисва на пречистване, на ново начало...
Дъждът отмива всичкия гняв, всичката горист, всичката кал .. и образува нова.
Погледът ти се устремява към небето, учуден, търсещ отговори...
Защо ли си толкова учуден.... все едно ти се случва за първи път.
А, всъщност, е лесно е да предусетиш кога ще завали...



А това е небето 5 минути след като е спряло да вали - красиво
нали? ;)

Виждаш ли ги как се трупат... как се струпват, как се сгъстяват...
Облаците, дните, годините...
Непрогледни, непроходими, недостижими...
Непокътнати...
Виждаш ли ги как отминават...
Забързани, забравени, засенчени...
Моментите, спомените, облаците...
Вятърът ги прогонва...
Мислите ги заливат...
Луната ги изпепелява...
Но над облаците небето е по-синьо от всякога...
Над тях - в пролуките между гъстата пелена, проблясват звездите...
А заради тях всичко си струва...