Ако морето беше човек, би завидяло на плажа.
Не заради чадърите по него, пазещи от жарката светлина.Не заради капанчета, утоляващи всяка жажда или глад с долнопробни изделия.
НЕ заради хилядите милиони песъчинки, събиращи хилядите истории на плажуващи.
А заради прекрасната гледка...
Заради безкрая...
Заради изгревите, раждащи се от водата и заради залезите, потъващи зад планината.
Ех, да можеше морето да се погледне през очите на пясъка.
И за момент да разбие вълните, да избистри водата, да приветства мидите и да освободи свободата, кървяща от пулсиращите му съдове...
Морски.
С червени платна.
Срещу всичко.
Срещу вятъра.
Срещу простора.
Отвъд мъглата от песъкливи игри.
За да почувстваш поне веднъж, че си част от безкрая.
Макар и единствените красиви миди и морски кончета, до които да се докоснеш, да са тези от плажната ти кърпа...