Някои неща не се променят.
Трансформират се, но по същност са замръзнали.
Като водата - стане ли топло, ледът се стопява.
Помня я. Не знам дали някой друг ще си я спомни.
Не беше отдавна.
Пиеше винаги Лате с кокос.
Но със соево мляко.
Той я научи.
Косите и останаха разрошени, въпреки че той се опитваше да ги приглади.
Да изправи буклите.
Да изостави кецовете и да се качи на токчета.
Но...
Не можеш да избягаш от себе си.
Все така забързана.
Със слушалки в ушите.
Но пулсът на на града не я напускаше.
Щеше да замине. Само и само да е с него. Близо до него. Заради него.
Мислеше, че не може да диша без него.
И не можеше.
Докато в един ден той просто спря. Спря да я обича.
И тя изтърпя.
Премина през всички унижения. Вярваше, че ще се върне.
Че ще я види. Че ще я познае. Че ще се сети, че е сгрешил.
През това време беше на апнея.
Затаила дъх.
Чакайки въздуха.
Но въздухът се превърна във вятър.
И я отвя.
Тогава тя потопи глава във водата и разбра:
" Значи просто трябва да ми пораснат хриле. Щом няма въздух ще се науча да дишам вода."
Латето все още я чака. С кокос.
Някои неща не се променят.