Историята не е за събитията, а за хората, които са събития.
Не всеки оставя стъпките си в пръстта, в пясъка, но рано или късно всеки ще положи тялото си в нея, ще разпръснат прахта му във водата.
И тогава ще остане само историята.
Историята за събитието-човек.
Ако го има.
Ако го няма - ще го забравим. Ще стъпваме по земята, без да чуваме крясъцитена настъпените. Те са камофлаж.
На миналото.
На някога-то.
Което вече е никога.
Историята е за хората.
Но никой не я чете...

Обичаш ли да гледаш нагоре, когато вали сняг?
Да се въртиш в кръг с усмивка.
С отворени очи
За първи път през тази година.
Няма нещо по-чисто от снежинката.
Небесната сълза.
Няма нещо по-тъжно и по-весело едновременно.
Тъжно - лятото си е тръгнало невъзвратимо.
Весело - покрива мръсотията, децата играя, за първ път всичко е бяло.
Но не заради сватба...
Заради погребението на лятото...
Обичам да гледам нагоре, когато вали сняг.
Защото знам, че някога от това небе отново ще ми се усмихне слънцето.
Обичам да гледам нагоре, когато вали в очите ми...
Снежинките са сълзи от небето.
Поне с тях никой не може да разпознае, когато плача...