Исках да виждам света цветен, но разбрах, че съм далтонист.
Всичко, което досега бях виждала, беше лъжа.
Дали очите ми са наистина зелени?
Дали любимият ми цвят е синьото?
Исках да опитам хайвер.
След множество опити установих, че любимият ми хайвер е най-простичкият възможен, българският...
Исках да си пусна парното в стаята, но стана шумно, все едно бях на реката, и реших да го спра...
И си лежах на студено...
И на тъмно – мързеше ме да запалвам лампата.
Не обичам и да закусвам. Затова закуско-обядвам.
С кашкавал (или сиренце), хлебец и домат. Когато се случи и вечерям.
С кашкавал (или сиренце), хлебец и домат.
И от най-простичките неща ми е вкусно и сладко.
И от най-евтините дрехи (стига да са пъстри) ми е весело.
И от най-малките токущо цъфнали кокичета ми става приятно, чак сълзи да потекат...
Но съм далтонист. Моите цветове са различни.
То всъщност всеки е далтонист – световете ни са различни.
Поне не живеем черно-бяло...

Пепелта е по-велика от пръстта, защото е горяла...

Исках да виждам света цветен, но разбрах че съм далтонист...

Чух да си говорят, да си обясняват света, да дъвчат дъвка, да пият вода.
Те пяха, смяха се, лудяха.
А аз – слушах.
Животът бе запис. И го превъртах напред и назад. Не можех да променя края, колкото и да исках.
И началото все изпусках.
Виж, средата, я хващах.
Схващах дори.
А те си обяснявах света, дъвчеха дъвка, плюеха изостаналата вода.
Те – двата телефонни секретаря...

Душата ми е в дупки. И всеки ден се опитвам да закърпя някоя от тях.
Тя падна на небето. И панталоньт ми се скъса. И исках да си взема душа, да се измия от душата, която ме души.
И исках да избягам през кръпките, но вместо това, избягах през погледа ти.