вторник, 24 февруари 2009 г.
понеделник, 23 февруари 2009 г.
петък, 20 февруари 2009 г.
Аз съм късче, шепичка земя...
Аз съм късче, шепичка земя...
Аз съм стръкче нежност и цветя...
От мен през пролетта се разлистват Зелената Кралица,
а през зимата започва съня на Снежната Царица.
Сърцето ми не е от лед, а просто заледено.
Когато дойде пролет, то ще омекне,
Ще се измъкне от оковите,
От черупката
И ще започне да тупти...
Когато дойде пролетта то ще пулсира и трепти.
Когато дойде пролетта ще разцъфна, ще оживея...
Сега съм сгушена под юргана на Зимата, самичка, замръзнала...
Симфония в черно
Музиката прелива във всички цветове на дъгата, а
костюмът на диригента е черен.
Черното е най-странният цвят.
То е всичко и нищо.
То е дъгата и тъмата.
То е любовта и омразата.
И раздялата.
И болката.
То е и топлината от похвалата.
И жертвата.
И възхвалата.
То е болката.
И разбирането.
И състраданието.
костюмът на диригента е черен.
Черното е най-странният цвят.
То е всичко и нищо.
То е дъгата и тъмата.
То е любовта и омразата.
И раздялата.
И болката.
То е и топлината от похвалата.
И жертвата.
И възхвалата.
То е болката.
И разбирането.
И състраданието.
четвъртък, 19 февруари 2009 г.
Исках да пипна снежинка – но секунда след като я хванах тя се изпари безследно...
Исках да вървя по белия сняг без да го нацапам. По този, неотъпкания, белия съвършения...
Но се наложи да стъпя...
Исках да направя снежен ангел. Да легна и разперя ръце сякаш нищо няма толкова голямо значение, колкото даденият момент.
Но легнах и се намокрих...
Не искам да гледам живота изпод стъклен похлупак, зад снежния прозорец, а искам да го слушам как диша и да чувам как трепти, когато гръдният му кош се изпълва с въздух.
Не искам да трябва, а искам да може – дори когато снежинката я няма, дори когато стъпвам, дори когато съм мокра...
сряда, 18 февруари 2009 г.
Има пейзажи, които не трябва да бъдат снимани, песни, които трябва да бъдат слушани само веднъж, моменти, които просто да бъдат изживени.
Тази вечер Луната се появи за няколко секунди из под гъстия юрган от облаци, с който небето я бе завило. И аз понечих да взема фотоапарата, но все пак реших просто да я погледам, да я усетя.
Не можеш да събереш цялата красота на света във фотоалбумче и да я показваш, на когото ти скимне. Има моменти, които са просто безкрайно интимни. Има красота, която можеш да уловиш единствено когато си сам, да я усетиш и изживееш с всяка частичка от тялото си, да се слееш с дадения миг.
Кой знае защо се стремим да запечатаме всичко красиво сякаш за да се хвалим по-нататък навред с него, вместо просто да го оценим в дадения миг.
Кой знае защо се опитваме да си присвоим нещо, което е ничие, което не може да бъде притежание никому. Единственото ни притежание остава мухлясалият спомен, който сме изоставили в някое чекмедженце на мозъка си и отдавна сме забравили,че съществува.
Има пейзажи, които не трябва да бъдат снимани, песни, които трябва да бъдат слушани само веднъж, моменти, които просто да бъдат изживени...
И все пак, понякога ръката просто не се сдържа да не снима...
Абонамент за:
Публикации (Atom)