Черно-белите филми свършиха.
Свършиха и чисто белите дни.
И чисто черните нощи.
Някой рано се събуди, извади палитрата и нашари дългите си руси кичури. Капки боя се стичаха по пръстите, докосващи клоните, белосващи разпукващите се цветове.
Диханието й се разнесе и улицата замириса на ново,
на свежест, на пролет...
И всички знаеха, защото усещаха - черно-белите филми ги нямаше вече...
Поне засега...

Огънят не пари, не гори.
Ако знаеш как да го докоснеш.
Ако знаеш как да се допреш.
До свещта. До лампата. До слънцето.
До светлината.
Ако не знаеш, ако не искаш -
те е страх, то е страх.
Ако те е страх - няма да разбереш.
Че огънят не пари, не пламти, не жигосва.
А само озарява.
За да има светлина...

За един ден Луната е пълна.
Точно един.
След това лекичко всеки си взима
парченце от нея, схрусква я, забравя...
И небето е безлунно...
А може би и леко безумно...
Така е - от парчетата тя регенерира.
И от празното, празнината утаява светлина и изведнъж,
изведнъж се напълва - и ражда отново.
Луната. Тя. Луната. От себе си. От нищото - безлунното...

http://www.youtube.com/watch?v=mfgoVZswC4k