Никога не съм можела да плача пред теб.
Не искам и да плача за теб.
Искам, когато трябва да плача, да плача в ръцете ти...

Диря го това вдъхновение, то обаче усилено се прикрива.
Търся го, а него го няма...
Всички минахме през периода на дългата коса, спусната до раменете.
Всички минахме и през периода на кецовете, смъкнатите панталони, широките блузи...
Сега косите са къси или сплетени на плитка...
Обувките са високи, панталоните тесни, блузите прилепнали...
Музиката е само ритъм, понякога с текст.
Клиповете са клишета, нямат връзка с песента.
Храната е пластмасова.
Лицата – гримирани.
Но поне очите не са празни,
Гласовете са свободни и живи,
А думите - силни.

Моментът, в който се ражда поредният стих е незабравящ се, защото изведнъж мислите ти се изливат в реалността и макар нереални, стават по някакъв особен начин видими.
Една мъглява идея е в ролята на най-проста думичка, която отприщва водопад от словосъчетания, конструкции, изречения.
Забележителен е мигът, в който дори ти не вникваш в смисъла на написаното, но знаеш, че то е до такава степен толкова близко до теб, че е просто част от същността ти, една възможност, едно лице.
То те описва в този момент, отразява моментната ти вселена и светообхват.
И когато за пръв път прочетеш завършената рожба от край до край – тогава разбираш колко неразбираем си бил, но как от нищото си намерил поредното парченце от себе си...

Писането е като готвенето - в готвенето подправките придават вкуса, в писането - метафорите придават идеята...

Цветът на слънцето бавно се изменяше от светло, искрящо жълто към златисто оранжево-червен. Надвечер. Снегът поглъщаше с последни сили изостаналите лъчи, до които беше успял да се докопа в битката със сянката и настъпващия бавно мрак.
Пътят беше пуст, тишината – необичайна. Единственият звук, който разпукваше безмълвието на хиляди парченца, беше шумът изпод ботушите на живо същество – мъж, около 1 и 80, вървящ по осевата линия. Крачката му беше непостоянна - ту се забръзваше, сякаш в устрем да се прибере по светло, ту по-бавно и мудно сякаш нямаше всъщност за къде да бърза – домът му нямаше да избяга от него.
Той се надпреварваше с времето, но и се сливаше с пейзажа – вятърът беше музиката и ехото, залязващото слънце – цветът . Русата му коса се осветяваше от последните закъснели лъчи, а очите му ставаха още по-сини на фона на белия сняг. Пътят му беше безкраен, безмълвен.
Те не обелваха и дума един другиму, но и нямаше нужда – всичко беше казано, изписано, изпято, прочетено. Пътят беше стар и мъдър – нямаше как да бъде изненадан, а младежът бе потънал в тишината, беше потопен в мълчанието, спокойствието - и той нямаше как да бъде изненадан,.
Вместо да размишлява, той подритваше смело и несръчно камъчетата на асфалта, които се връщаха бързичко обратно към него. Колкото и далече да отлитаха пред него, винаги се връщаха на правилното си място. Простички камъчета, без които пътят не би съществувал.
Пътят не отвръщаше – краят му бе окъпан от слънчевата светлина, а по средата настъпваше бавно сянката на идващата вечер. От сутринта може би бяха минали две коли – беше заледен, а по краищата снегът беше все така бял и не изпръскан от кал.
Младежът се подхлъзна и за кратко изгуби равновесие, разсея се за момент и наруши ритъма на походката си. Затова и не чу от далече идващия шум на мотор.
Беше сам, но не беше изгубен. Имаше начало и край. А на младеждът му трябваше само време, за да стигне до края. Вървеше с часове и в краката му започна да натежава умората на безкрайността.
Постепенно започна да дочува смяната в тоновете на вятъра, усети приближаващия се мотор, видя го да изниква от края на пътя, от светлата пелена и реши да се отдръпне от осевата линия.
Пътят усети, че не са сами, че има друго присъствие и се заслуша. Моторът доближи младежа, подмина го и изчезна в тъмната част на пътя, а мъжът възстанови ритмичния си ход. След малко обаче дочу отново същия странен звук – връщаше се моторът. Този път спря, а мотористът свали каската си и се разпиля дълга черна коса, която поглъщаше много повече от изоставащата светлина.
Те се намериха, заговориха, помълчаха, повървяха заедно. Заслушаха се в тишината на нощта и продължиха да следват отиващата си светлина и след време се разтвориха в нея. Пътят заспа своя сън в очакване на утринното слънце да го събуди.
А по краищата снегът беше все така бял и не изпръскан от кал...