Абсурдът ни заобикаля. Абсурдът ни изгражда. Ние сме родени в абсурда.
Действителността е абсурд. Любовта е абсурд. Свободата е абсурд.
Сякаш единственото предвидимо нещо в живота е, че той е непредвидим, а единственото сигурно е смъртта – на пръв поглед единственият възможен изход от безредицата, от водовъртежа на реалността. И ако сега ми кажете, че животът не е абсурден!
Но сякаш всички сме свикнали с него. Някой хвърля боклука си на 10см от кошчето – Абсурд! Но кой му обръща внимание, кой му прави забележка!? Никой! Защото всички са се научили да игнорират абсурда точно толкова добре, колкото и да го сътворяват около себе си. Това е детето, което сме родили, обгрижили, отгледали толкова добре, че сега се налага постоянно да бдим над него, защото някога, тогава, не сме си дали сметка, че трябва да поемаме отговорността за действията си.
Безотговорността, безредицата – Абсурд! Защо ли? Защото през целия ни съзнателен живот някой ни натяква, че трябва да мислим преди да вършим нещо, а когато порастнем, гледаме да избягаме от отговорността, оправдавайки се с факта, че не е редно. Защото ни е страх! А от какво? Най-вероятно от самия страх. Страхът, че в даден момент може да останем безпомощни, невъоръжени срещу абсурда на света.
Оксиморони – какви пък са тези животни? Студеният пламък на страха, застинал в душата ни или новородената старица на новото време? Верните предатели на абсурда?
И все пак, факт е, че сме заобиколени от безкрайна нелогичност, безредица, суматоха, но странно как в нея сякаш може да се роди и нещо красиво. Защото красивите неща често са абсурдни, оставащи понякога дори неразбрани.
Катедралата в Барселона „ Ла Саграда Фамилия” – как ли му е хрумнало на Гауди да съчетава природа с религия?! Абсурд! Но нима не е ли точно така?
Не е ли именно тя най-верният ни съмишленик? И не е ли красива? Не е ли толкова заслепяващо, опияняващо красива, обаятелна? По- скоро истинският абсурд е това, че я смятаме за абсурд!
Съдба ли? Абсурд! Сам си дробиш залците в супата. Никой не те напътства, не ти предвещава. Ами, когато си мислиш за някого и ненадейно го срещнеш? Когато се каниш да звъннеш на приятел и изведнъж той те изпреварва? Абсурдът е безверието, отказването от чудото на света заради предразсъдъци.
И пак стигнахме дотам, откъдето започнахме – ние градим абсурда – той е в нас. Когато си забраняваме, когато се отричаме от мечтите си, от чудесата, които ни заобикалят, но сякаш нямаме очи да се взрем, да ги оценим. Когато сме на крачка от успеха, но ни е страх от неизвестното. Когато се отказваме, защото ни е писнало да чакаме...
Но и когато въпреки всичко продължаваме и избягваме с влачещите се след нас разкъсани окови на безнадежността...
Когато въпреки мракът на деня, щастието е озарило душите ни, когато напук на всички се борим...
Троен аксел
На дядо Васко
Животът е един безкраен пирует. Толкова много се приготвяш за него, а изведнъж той се превръща в отминал миг. Но миговете се превръщат в спомени, които са по-скъпи от всичко и са незабравими. Затова човек ги помни през целия си живот. Защото материалното потъмнява и изчезва, само душата и спомените остават.
Раждането е дебютът. Тогава скокът е в самото си начало и човек тепърва започва да живее, да опознава света и да се учи. Детето дори не умее да върви само, но жаждата за знания ще го поведе, ще направи уверени стъпките му и ще го превърне в личност. Щом се изправи устойчиво, щом се престраши да започне, човек се среща с най-голямото предизвикателство – да преодолееш страха.
Началото остава далеч, а сега сте само ти и ледът, изправени един срещу друг. Върховете на кънките се допират на сантиметри от ледeната повърхност, ти летиш и смелостта да се завъртиш придава красотата на скока, разкрива истинската му същност. Да скочиш също означава и да се престрашиш да паднеш, като се поучиш от грешката си и си опиташ да не я повтаряш. Защото времето не само отминава, а съхранява нашия опит, познанието ни за света.
Само за миг се разгръща скокът, само един миг трае красотата му и сякаш е пламък на свещ, която изгаря, от бурния вятър. Колкото и много време да е минало, за човек винаги е един миг – сякаш е било вчера. Времето препуска и отнася красивите моменти, докато лошите се изнизват протяжно...
След миг може би ще настъпи краят,естественият завършек на скока, когато или си показал най-доброто, или си отиваш унил от леда. Летял си само миг, но цяла вечност си се подготвял и изведнъж вече си на земята.
Опасността е преминала и ти си спокоен, защото не си паднал. Погледът ти е отправен към небето, което докосваше преди миг... Сега, усетил опората на земята, разбираш, че опитът ти е бил успешен...
След теб остава светлата диря на пируета...
Im Gefaengnis meiner Traeume
В душата ми е черно
В душата ми е тихо
В душата ми е тъжно , снежно
Опитвам се да плача,
Но сълзи не потичат
Опитвам се да кажа
Но думи не изричам
Опитвам се да смея
Но няма я целта
Погледна ли те – виждам
И търся светлина.
А поривът бледнее
Дори мигът е отлетял
Забравен, неописан
Като в песен, която си ми пял.
