От едната страна на Стената се допираше до студения бетон Тя, улавяше диханието на измиращите картини, отчаяните графити. Тя. Допряла бе снежно-белите си ръце и лицето си и се чудеше как това парче бетон я разделя от възлюбения й.
А Той тичаше.
Тичаше към Нея.
От другата страна на Стената.
Между телените мрежи с окървавени нозе, жаден за това и Той да докосне Стената там, където до скоро се бяха отбелязвали очертанията на устните Й върху пресния спрей.
Чу се изстрел и след малко Той усети топлината, обливаща гърдите. Не можеше да тича вече.
Сакото му бе хванала сянката на настоящето. Миналото остана в Него, а бъдещето Й принадлежеше...
Отпусна се и падна назад малко преди да стигне до Стената.
Очите останаха дълго вперени в облаците...
Същите облаци, които само за миг прекосиха Стената и бяха при Нея.
И Той се успокои – Небето ги свързваше и Тя щеше да знае – миналото ги свързваше, Стената, която ги разделяше цял живот, сега ги свързваше, защото макар и от двете й страни, те бяха по-близко, от колкото някога са били.
Дори след години, когато Стената падна, рисунките по нея продължаваха да пазят спомена за първото и последното дихание, за новите облаци и старите грижи, за любовта, която оживя, дори и омъртвена.
Защото за миг времето беше спряло.
Мигът замръзна там и се спусна като ситни капчици перлен дъжд, изпълвайки сълзящите очи на Роса – легнала на пейката в градинката пред дома си. Чудеше се кога дъждът най-сетне ще спре, кога ще се реши да се прибера у дома и да измие миналото, вкопчило се свирепо в кожата й.
Сега, на хиляди километри от нея, сред саваните на Африка, малко момче тичаше за живота си в най-горещия ден от години насам.
Жаждата изгаряше гърлото му. Кога ли най-сетне щеше да завали? За миг той спря, уж да почине, но легна на земята, усети жарта й и се унесе в несвяст....
Не можеше повече. Дотук беше... Засънува за момиче, с златни коси и пъстроцветни очи.
В очите й се отразяваха капките и всяка променяше цвета си. Жалко, че беше нощ – иначе Роса щеше да забележи дъгата и да разбере, че само след дъжд има дъга.
Изливаше се на тънки струи, потайно прозрачен, хладен, блажен.
Отвори очи и не можа да повярва – лежеше под дъга насред саваната.
Дали сънят бе неин или негов?
Дали ги свързваше?
Затворих книгата, допих последната глътка вода от бутилката...
Обух обувките и завързах връзките.
Всичко ни свързва, стига да имаме очите да го видим и желанието да му се доверим...

Има моменти, в които ти се ще да изтриеш всичко, сякаш е написано с тебешир на черна дъска.
Да го отмиеш с добре напоената гъба и никой да не го е видял, да не го е запомнил, да не знае...
Но има и такива, в които ти се ще да пишеш с перманентен маркер по бялата дъска на паметта си.
И те да остават.
И да оставаш в тях.
Заедно с тях.
Да гориш, а снегът да те охлажда.
Да погледнеш нагоре и да виждаш всяка снежинка.
Да знаеш, че тя ще се разтопи при допир с лицето ти като целувка, но въпреки всичко да те е докоснала.
Да е летяла.
За да стигне до теб. Точно до теб.
Дори и ти да си единственият, който я забелязва.
Има моменти, които искаш да сънуваш.
Всяка вечер.
Затвориш ли очи, те да са пред теб.
И да чувстваш, как всичко е възможно.
И как най-сетне си щастлив.
Да не пускаш маркера и да рисуваш, и да рисуваш, и да рисуваш...
И да няма какво да отмие чувството.
Тебеширът е нетраен.
Маркерът също.
Светът е тебеширен, но въпреки това нарисувай дъга.
Добре, че поне в училище смениха черните дъски...