Кое кара думите в стих да се подредят?
Кое кара бухалите нощем да не спят?
Кой сутрин буди полята?
Кой лятото полива цветята?
Какво е надежда?
какво е свобода?
КОй, какво, кое,
пита всяко мъничко дете.
Та така и аз,като децата,
искам да докосна чудесата на земята...

Играем си с тебе на Дартс,
а аз мишена да стрелям не виждам.
Как ще вървиш без цел?
Как да се бориш без кауза?
Как да се будя, ако не дишаш?
Как да се храниш, ако не твориш?
Как да стрелям без цел?
Как да кипя, без идея?
Как ще постигнеш, ако не знаеш какво?

Лятото ми остави празни страници...
Луната мечтаеше за пълнолуние,
влакът за поредния красив залез,
а аз - лятото да не свършва.
НО свърши.
Стъмва се рано - влаковете подминават спирките в бяг към залеза.
Безримно.
Прошарените дървета ме гледат жално по улицата, цветовете на петууните окапват.
Тогава си мислих, че Слънцето няма повече да изгрее, че лъчите за тази година свършиха.
И точно тогава ме изненада.
Съдбоносните дни са ярост на тезгях и когато се опиташ да срежеш мълчанието, ножът ти опира в мислите, че все пак промяната гори.
Когато понечиш към котлона и си напът да се опариш - мигът замръзва и можеш да върнеш сякаш времето назад!
Ще дойде нова пълнолуние...
Влакът ще срещне изгрева и ще се влюби повече в него.
Ще дойде ново лято.
И отново ще се влюбя в него...

Любовта ни е като цъфнал люляк през зимата...
Необичайна...
Неочаквана...
Невъзможна...
На теория...
А, на практика...
Все още съществува...
Любовта ни е като цъфнал люляк през зимата...
Някои говорят, че това вещае лоши новини...
А за мен, е чисто чудо...
Какво прави човек с чудесата?
Възхищава им се и не ги разбира...
Но вярва, че съществуват...