Започвам с есетата, надолу има стихотворения...

Троен аксел

На дядо Васко

Животът е един безкраен пирует. Толкова много се приготвяш за него, а изведнъж той се превръща в отминал миг. Но миговете се превръщат в спомени, които са по-скъпи от всичко и са незабравими. Затова човек ги помни през целия си живот. Защото материалното потъмнява и изчезва, само душата и спомените остават.

Раждането е дебютът. Тогава скокът е в самото си начало и човек тепърва започва да живее, да опознава света и да се учи. Детето дори не умее да върви само, но жаждата за знания ще го поведе, ще направи уверени стъпките му и ще го превърне в личност. Щом се изправи устойчиво, щом се престраши да започне, човек се среща с най-голямото предизвикателство – да преодолееш страха.

Началото остава далеч, а сега сте само ти и ледът, изправени един срещу друг. Върховете на кънките се допират на сантиметри от ледeната повърхност, ти летиш и смелостта да се завъртиш придава красотата на скока, разкрива истинската му същност. Да скочиш също означава и да се престрашиш да паднеш, като се поучиш от грешката си и си опиташ да не я повтаряш. Защото времето не само отминава, а съхранява нашия опит, познанието ни за света.

Само за миг се разгръща скокът, само един миг трае красотата му и сякаш е пламък на свещ, която изгаря, от бурния вятър. Колкото и много време да е минало, за човек винаги е един миг – сякаш е било вчера. Времето препуска и отнася красивите моменти, докато лошите се изнизват протяжно...

След миг може би ще настъпи краят,естественият завършек на скока, когато или си показал най-доброто, или си отиваш унил от леда. Летял си само миг, но цяла вечност си се подготвял и изведнъж вече си на земята.

Опасността е преминала и ти си спокоен, защото не си паднал. Погледът ти е отправен към небето, което докосваше преди миг... Сега, усетил опората на земята, разбираш, че опитът ти е бил успешен...

След теб остава светлата диря на пируета...