Любима моя снимка от Париж, уви нямам
натурален български 76...
Поради неописуемата жега навън понякога си мисля че мозъкът ми наистина ще се свари – може би точно заради това започвам да си припомням разни случки, моменти, преживявания в най-неочакваните моменти, на най-неочакваните места.
Ако погледнеш през лъскавия прозорец на автобус 73, можеш да видиш много неща, защото той обикновено е празен.
Ако погледнеш през новия прозорец на автобус 74, можеш да пропуснеш много неща, защото рейсът се движи твърде бързо.
Ако погледнеш през малкия прозорец на автобус 75, можеш да не видиш почти нищо, защото е прекалено претъпкан, за краткия маршрут, който обслужва.
Ако попаднеш случайно в автобус 76 и погледнеш през прашния му, мръсен прозорец, можеш да прозреш доста истини за живота, дори и без да го виждаш, защото ще чакаш в някое дълго задръстване с часове.
Ако погледнеш през лъскавия прозорец на автобус 73, можеш да видиш много неща, защото той обикновено е празен.
Ако погледнеш през новия прозорец на автобус 74, можеш да пропуснеш много неща, защото рейсът се движи твърде бързо.
Ако погледнеш през малкия прозорец на автобус 75, можеш да не видиш почти нищо, защото е прекалено претъпкан, за краткия маршрут, който обслужва.
Ако попаднеш случайно в автобус 76 и погледнеш през прашния му, мръсен прозорец, можеш да прозреш доста истини за живота, дори и без да го виждаш, защото ще чакаш в някое дълго задръстване с часове.
Няма почти никакво значение на кой автобус ще се качиш...
Почти заспивайки веднъж в тътрещия се като мравка по софиийските улици автобус № 76, известен сред учениците като просто 76 (споменеш ли магическата цифра, всеки ще разбере накъде отиват нещата), съвсем ненадейно се вгледах във позеленялата вода на новонапълненото езеро Ариана. И тогава те видях...
Точно така, теб, споменът... Лашкаше се из вълничките, предизвикани от малките лодчици и сякаш бягаше от мен... Отдалечаваше се, приближаваше се... Обръкваше ме... Онова прекрасно отражение...Онзи неописуем огледален образ на небето, точно като онзи път, когато гледахме заедно водата...
Странно, неописуемо чувство, ту пеперуди, ту тръни, човек чак да се чуди какво става с него... Защото сякаш осъзнаваш, че моментът отдавна е отминал и няма да се върне никога повече при теб... Чувстваш се ограбен, точно толкова умело, както го правят джебчиите в рейсовете, докато се припотяваме под напора на непоносимата жега и мъртвешки задух...
Ако попаднеш случайно в автобус 76 и погледнеш през прашния му, мръсен прозорец, можеш да прозреш доста истини за живота, дори и без да го виждаш, защото ще чакаш в някое дълго задръстване с часове.
Няма почти никакво значение на кой автобус ще се качиш...
Почти заспивайки веднъж в тътрещия се като мравка по софиийските улици автобус № 76, известен сред учениците като просто 76 (споменеш ли магическата цифра, всеки ще разбере накъде отиват нещата), съвсем ненадейно се вгледах във позеленялата вода на новонапълненото езеро Ариана. И тогава те видях...
Точно така, теб, споменът... Лашкаше се из вълничките, предизвикани от малките лодчици и сякаш бягаше от мен... Отдалечаваше се, приближаваше се... Обръкваше ме... Онова прекрасно отражение...Онзи неописуем огледален образ на небето, точно като онзи път, когато гледахме заедно водата...
Странно, неописуемо чувство, ту пеперуди, ту тръни, човек чак да се чуди какво става с него... Защото сякаш осъзнаваш, че моментът отдавна е отминал и няма да се върне никога повече при теб... Чувстваш се ограбен, точно толкова умело, както го правят джебчиите в рейсовете, докато се припотяваме под напора на непоносимата жега и мъртвешки задух...
Ако попаднеш случайно в автобус 76 и погледнеш през прашния му, мръсен прозорец, можеш да прозреш доста истини за живота, дори и без да го виждаш, защото ще чакаш в някое дълго задръстване с часове.
Няма почти никакво значение на кой автобус ще се качиш...
Ако пътувах с кола, едниственият спомен, който щях да имам сега щеше да бъде от болката във врата поради бучащия климатик...
